— Каза, че ме обичаш. — Жалка съм, тиха като мишка.
Той не отговаря нищо, но лицето му е изкривено и мрачно и изобщо не е моят Дейвид.
Искам да плача още и което е най-лошото, дори и сега, дори и когато всичко е казано, аз пак не съм научила повече за каквото и да било. Въпреки всичките ми обвинения той не ми е дал никакви отговори.
— Дейвид, само ми кажи… — Започвам аз и мразя молбата в гласа си, нуждата да поправя нещо.
— Стой далече от мен — прекъсва ме той с леден глас. — Стой далече от Адел. Повярвай ми, Луиз, ако знаеш кое е добро за теб, ще стоиш далече и от двама ни. Ние не сме твоя работа, разбираш ли?
Аз кимвам като сплашено дете, цялата ми борбеност е изчезнала. И за какво се боря така или иначе? Не мога да променя нещата, които съм казала, а и не съм напълно сигурна, че искам да го направя. Искам само отговори, а той не ми ги дава.
— Не искам да те виждам никога вече — казва Дейвид. Думите са тихи, но жестоки. Ритник в бъбреците, който ме оставя без въздух, когато той се обръща да си тръгне.
След това чувам щракването на входната врата и оставам сама. Аз рухвам, строполявам се на пода, свивам се на кълбо и се разплаквам като дете с дълги, силни и неконтролируеми ридания.
Дейвид е толкова ядосан. И дори не мога да изпратя съобщение на Адел да я предупредя.
33
Адел
Преди да се прибере у дома, Дейвид отива да пийне. Винаги тази непрестанна нужда от пиене при него, но този път нямам нищо против. Предпочитам да си даде време да се успокои. Когато чувам да отваря вратата, аз седя на кухненската маса и по лицето ми има следи от сълзи. Обаче не плача. Предполагам, че за тази вечер му стигат плачещите жени.
Продължавам да се правя на объркана за Луиз. Извинявам се отново и отново за това, че не съм му казала за новата си приятелка, но съм била самотна и съм се притеснявала, че той ще ми попречи да я виждам, обаче съм се опитвала да бъда нормална. Мислела съм, че тя ще ми се отрази добре. Питам го къде е ходил. Питам го тя каква му е и защо името ѝ го накара да изхвърчи така. Разбира се, той не ми казва истината, въпреки че досега трябваше да си е научил урока.
Казва, че е една от пациентките му, и ме наблюдава внимателно, за да види реакцията ми, изпитва ме. В този случай не приема напълно невинността ми, познава ме прекалено добре. Аз оставям устата си да се отвори в едно леко объркано „а“. Честно казано, малко съм разочарована от него. Дори и все още да не знаех, че чука Луиз и че тя е секретарката му, това със сигурност щеше да събуди подозренията ми. Колкото и да обожавам Дейвид, съществуването на един обсесивен пациент е нещо, в което може да се повярва, обаче двама малко минава границите на правдоподобното. Но така или иначе аз трябва само да се съгласявам, което и правя.
Задавам всички правилни въпроси и той ми отговаря. Не ми връща телефона, но собствената му вина струи от липсата на разпит за приятелството ни от негова страна. Изпитвам съжаление към Луиз — очевидно е излял повечето от гнева си върху нея. То е защото не е свикнал да ѝ е ядосан. А аз съм съвсем друга история. Дейвид вече няма енергия да ми е ядосан дълго време. Това ще го изтощи.
— Може би трябва да заминем за няколко седмици — казва той. Прегърбва се и поглежда надолу към пода. Уморен е. Много, много уморен. От всичко. От мен.
— Не можем да заминем — отговарям аз. И честно казано, наистина не можем. Това изобщо не влиза в плановете ми. — Започна работа само преди няколко седмици. Как ще изглежда това? Просто премести тази Луиз, както направи с онова момче.
— Тогава може би за няколко дни. За да говорим както трябва. — Тогава ме поглежда. Подозрение. Притеснение. Всичко в този кратък поглед. — Да решим какво ще правим.
Милата Луиз е запазила тайната ни, но е споменала хапчетата и телефонните обаждания и той се чуди колко от това е случайност и дали по някакъв начин не съм го организирала.
— Не може да продължаваме да бягаме — казвам аз тихо и разумно. — Каквито и да са проблемите ни, трябва да останем и да се изправим пред тях.
Дейвид кимва, но ме наблюдава. Луиз е тази, която го е излъгала, но той няма никакво доверие на мен. Непрекъснато се опитва да анализира настроението ми, мислите ми, действията ми. Не е убеден, че не знам коя е Луиз, но без нейното потвърждение няма как да докаже нищо. Усещам как линиите на бойното поле се очертават твърдо между нас върху скъпите плочки в кухнята ни.