Той е човек на ръба и скоро ще направи нещо. Най-малкото ще се разведе с мен въпреки заплахите ми, че ще го унищожа. Мисля, че вече почти не го е грижа за това, и от известно време съм наясно, че властта ми върху него отслабва. Ще бъде облекчен, когато всичко приключи. Поне за известно време, докато осъзнае, че е провалил напълно иначе идеалния си живот заради нещо, което се е случило толкова отдавна.
Аз обаче действам по-бързо от него. Аз съм по-смела. Винаги съм една крачка пред него. Решимостта ми нараства. Дейвид никога няма да е щастлив, докато не се освободи от миналото, а аз не мога да съм щастлива, докато той не е щастлив.
Когато най-после излизаме от кухнята — първо той отива в кабинета си, където ще остане известно време, за да избегнем неудобството да вървим към отделните си спални, а след това и аз тръгвам нагоре към голямото ни, празно легло. Лежа будна известно време и мисля за всичко това. И по-точно мисля за тях, за нас, за него.
Пътят на истинската любов никога не е бил гладък.
34
Луиз
След като се бях чувствала толкова отпочинала, сега съм изтощена. От два дни почти не съм спала, скарването с Дейвид се върти в главата ми отново и отново и съм излизала от апартамента само за да отида до близкия магазин за вино и нездравословна храна, прибрала косата си на опашка, за да скрия без особен успех факта, че дори не съм си взимала душ. Софи ми изпрати съобщение „Как върви?“, което аз изтрих, без да ѝ отговоря. В момента нямам нужда от самодоволното ѝ „Нали ти казах“.
Едва не повърнах, когато изпратих имейла с молбата си за напускане. Писах я четири пъти през сълзи на самосъжаление, преди най-после да натисна „Изпрати“. Изпратих копие и на Дейвид и когато видях името му в имейла, ми се искаше отново да се разплача. Д-р Сайкс ми се обади веднага, изпълнен със загриженост, и това отново ме разплака, което потвърди моята история за „семейни проблеми“.
Не му дадох никакви подробности и той не настоя. Каза ми отново да помисля по въпроса след един месец, а той ще смята това за временно прекъсване. Можели да вземат някого от агенция, за да ме замести. Не възразих. Може би след месец нещата ще са различни. Може би Дейвид ще се е успокоил. Може да се преместят. Не разбирам истински нито единия от двамата, така че не знам какво ще направят. Учтивият и любезен имейл, който получих от Дейвид — с копие до д-р Сайкс — беше сякаш от непознат, а не от човека, който ми бе крещял във всекидневната ми предишната вечер. Права бях. Изобщо не го познавам. Само Адел ми е приятелка. Той нарани и двете ни.
Обаче се притеснявам за Адел. Почти се бях надявала в някакъв момент да се появи на прага ми, но досега не го е направила и това не ме учудва. Тя толкова се бои да не разстрои Дейвид, че вероятно няма да поеме този риск. Сега съм го виждала разгневен. Усетила съм онази ужасна омраза, която се излъчва от него. Не мога да си представя това да се излива върху мен години наред. Той може би дори работи от вкъщи и е заявил, че е болен или нещо такова. Когато не съм напълно погълната от собственото си съжаление, умът ми гори с всичко това и си го представям като някакво чудовище от типа на Ханибал Лектър. Най-вече искам да знам дали Адел е добре. Обещах да стоя далече от нея, но как да го направя? Накрая на скандала Дейвид беше толкова студен. Какво се е случило, след като се е прибрал? Все още виждам синината на лицето ѝ и въпреки твърденията му, че не я е ударил, не отричат ли всички съпрузи насилници действията си?
Толкова съм уморена и разстроена, че всякакво логическо мислене е изхвръкнало през прозореца. Знам само, че трябва да проверя как е Адел, и не ми остава много време да го направя. Адам се връща вдругиден и тогава кой знае колко свободно време ще имам? Със сигурност ще е по-ограничено, а и не искам да въвличам Адам в тази каша. Трябва да затворя вратата към всичко това. Мисълта за време без Дейвид и Адел все още ми се струва като нещо сюрреалистично. И без работа. Преглъщам още сълзи. Дори и на мен ми омръзна този плач. Ти забърка тази каша — повтарям си аз. — Приеми го.
Утре. Ще я видя утре, ако мога, но как, без да рискувам да навлека още неприятности и на двете ни? Наливам чаша вино, без да ме е грижа, че е едва два следобед — това са изключителни обстоятелства — и се отпускам на дивана. Трябва и да почистя апартамента. Не искам Иън да ме съди, когато се върне. Оглеждам безпорядъка и когато погледът ми попада върху лаптопа, останал на пода до телевизора, където го бях захвърлила, след като изпратих имейла на д-р Сайкс, ми хрумва една мисъл.