Д-р Сайкс ми каза да си взема един месец отпуска. Това не е същото като да съм уволнена — въпреки че ти искаше да ме уволниш, благодаря ти много, мистър-негодник-от-бара — така че няма да са прекратили възможността ми да влизам в системата.
Сядам с кръстосани крака на килима, с виното до мен, и влизам в сървъра на клиниката с разтуптяно сърце, сякаш по някакъв начин могат да ме видят. Дланите ми се потят и въпреки че технически не нарушавам никакви правила, имам чувството, че се ровя в имейлите и съобщенията на любовник. Отварям дневника на Дейвид за утре. Следобедът му е почти напълно зает. И няма да си тръгне от работа поне до пет. Дори и да си отиде вкъщи за обяд, ще трябва да се върне до един и половина. Затварям и отпивам от виното, докато съставям плана си.
Сутринта още веднъж ще проверя дневника му, за да съм сигурна, че не е отменил срещите си в последния момент. Ще отида до „Карфоун Уеърхаус“ на Бродуей и ще купя евтин телефон с предплатена карта. Адел трябва да има телефон, а не знам дали Дейвид не е задържал онзи скапания, който тя имаше. Поне ако ѝ дам телефон, който да скрие някъде, ще знам, че ако има сериозни неприятности, ще може да ми се обади. Тогава ще съм по-спокойна и ще мога по-лесно да се откажа и от двамата. Ще трябва да съм спокойна. Нямам друг избор.
След като съставям плана, се чувствам по-добре и когато изнасям виното си на балкона и сядам на следобедното слънце, осъзнавам, че се чувствам по-добре и защото се противопоставих на Дейвид. Върви по дяволите — казвам си аз. — За кого изобщо се мислиш?
Опитвам се да не мисля какво беше чувството той да е в леглото ми, и как ми липсва близостта му, въпреки че се мразя за това. Не мисля за факта, че той винаги е в измислените от мен сънища и си играем на щастливо семейство след първата врата. Вместо това си мисля колко наранена се чувствам и как вината е негова и проклета да съм, ако той ще ми казва какво да правя, сякаш съм малката притеснена Адел.
Утре. Утре ще оставя всичко това в миналото.
35
Адел
Едва след няколко иззвънявания изобщо успявам да осъзная, че това е звънецът на входната врата. Отначало, в блажената си замаяност, мисля, че в къщата е влязла някаква екзотична птица, а после се чудя дали изобщо съм в къщата, и тогава го чувам отново. Звънецът. Със сигурност е звънецът. Това ме ядосва и когато сядам по-изправена на дивана, усещам главата си натежала.
— Адел? — Безплътният глас достига до стаята и аз се намръщвам. Наистина ли е тя? Мисля за нея толкова много, че не знам дали наистина я чувам, или е в главата ми. Толкова е трудно да се съсредоточа, а тя ми се струва така постоянно вплетена заедно с мен, че точно в този момент, в това състояние не знам къде свършвам аз и къде започва тя.
— Адел, аз съм. Луиз! Моля те, отвори ми. Ще остана само за момент. Искам просто да знам, че си добре.
Луиз. Наистина е тя. Моята спасителка. Усмихвам се, въпреки че имам чувството, че правя гримаса и вероятно е така. По брадичката ми е потекла слюнка и аз я избърсвам непохватно, преди да се изправя несигурно на крака. Знаех, че ще дойде, но не я очаквах толкова скоро.
Поемам дълбоко въздух в опит да прочистя малко ума си, докато размислям дали да отворя вратата. Може да е рисковано, но въпреки това скривам нещата, които трябва да скрия, в малката украсена кутийка от тиково дърво на масичката. Не знам къде съм я купила, нито кога, но поне най-после я използвам.
Тя извиква името ми още веднъж и аз улавям отражението си в огледалото. Изглеждам ужасно. Изпотена съм и съм пребледняла, а зениците ми са разширени толкова, че очите ми са почти черни. Устните ми потрепват. Не мога да се позная. Това ме кара да се разсмея, внезапен звук, който почти ме стряска. Да я пусна да влезе или да не я пусна да влезе, това е въпросът. И тогава, в онази част на мозъка ми, която функционира както трябва, осъзнавам как мога да използвам това в своя полза. В някой момент щеше да се наложи да имитирам това поведение, но сега не се налага. Планът ми продължава напред. Но всъщност с моите планове винаги е така.
Залитам към входната врата и я отварям, потрепервайки на ярката слънчева светлина. Преди час нямаше да мога да помръдна, но сега, когато се съсредоточа, крайниците ми правят каквото им казвам. Чувствам се доста горда от себе си, но Луиз изглежда шокирана. Минава секунда, преди да осъзная, че аз съм тази, която се полюлява леко, а не тя или паважът отвън.
— По дяволите, Адел — казва тя, влиза бързо вътре и ме хваща внимателно за ръката. — Виж в какво състояние си. — Повежда към кухнята. — Пияна ли си? Да направим кафе. Толкова се притеснявах за теб.