— Много съжалявам за телефона — казвам завалено аз. — Много съжалявам. — Тя ме слага на един стол. Такова облекчение е да седя. Едно нещо по-малко, върху което да се концентрирам.
— Няма за какво да съжаляваш — отговаря Луиз, докато пълни чайника и търси чаши и разтворимо кафе. Аз съм доволна, че в шкафа има малко бурканче за „спешни случаи“. Може и вече почти да съм успяла да се съсредоточа, но въпреки това нямам сили да обяснявам как работи кафе машината.
— Позволено ти е да имаш приятели, Адел. На всички ни е позволено да имаме приятели. — Очите ѝ оглеждат стаята за наличие на пиячка, но не виждат нищо. — Какво ти е? Болна ли си? Той ли е направил нещо?
Аз поклащам бавно глава, запазвайки света на мястото му.
— Хапчетата. Сигурно съм взела повече, отколкото трябва.
Тя отива до шкафа и докато го отваря, знам, че преценява дали е възможно човек да насини окото си по този начин.
— Но не се притеснявай, всичко е наред, с рецепта са — промърморвам аз.
Тя обаче не спира, разбира се, че не. Не обръща внимание на невинната редичка от ибупрофен и таблетки против киселини и протяга ръка към кутийките зад тях, а после ги подрежда на плота. Чайникът се изключва, но тя не помръдва. Разглежда етикетите. Всички спретнато надписани с моето име и инструкции за приема на лекарствата, предписани от съпруга ми.
— По дяволите — казва тя накрая. — Дейвид ли ти ги е предписал?
Аз кимвам.
— За нервите ми.
— Тези не са за нервите ти, Адел. Това са силни антипсихотични лекарства. Искам да кажа наистина силни. Всичките, в една или друга степен.
— Не, сигурно грешиш, за нервите ми са — повтарям аз.
Луиз не отговаря нищо, но продължава да се взира в кутийките. От много от тях се подават блистери, наполовина празни, там, където бях изхвърлила таблетките в мивката. Тя започва да рови в една кутия.
— Няма листовка с информация. Дейвид ли ти ги донася, или ти сама ги взимаш от аптеката?
— Той ги донася — казвам тихо аз. — Може ли малко кафе? Чувствам се толкова уморена. — Всъщност съм учудена колко бързо се оправям, като се има предвид, че това е едва втория път, в който упражнявам това.
Тя най-после прави кафето и идва да седне срещу мен. В малката пълничка Луиз вече няма нищо нелепо. Всъщност в Луиз вече няма нищо пълничко. Изминалите няколко дни на сърдечна мъка са стопили и последните трудни килограми.
— От колко време те кара да ги взимаш? — пита тя.
— От известно време — свивам рамене аз. — Но непрекъснато опитва нови. — Взирам се в кафето си и се наслаждавам на усещането на горещата чаша върху прекалено чувствителните ми пръсти. — Не ги взимам винаги. Но понякога той ме наблюдава.
Облягам глава на стената зад мен, уморена от това да я държа изправена. Умът ми може и да се оправя, но останалата част от мен има да извърви още много път.
— Казах, че искам отново контрол над парите си — промърморвам аз, сякаш тази информация не е важна. — Преди да се преместим. След онова, което се случи в Блекхийт. Но той отказа. Каза, че първо трябва известно време да взимам лекарствата, за да ме успокоят, и после ще говорим за това. От известно време се опитваше да ме накара да ги взимам, а аз винаги отказвах, но след всичко това реших да опитам. За него. За нас.
— Какво стана в Блекхийт? — Самосъжалението ѝ вече е изчезнало и тя отново е въвлечена в нашата история. Замълчавам един дълъг миг, после започвам да говоря.
— Мисля, че имаше връзка. — Думите са малко повече от шепот, но когато ги чува, тя се навежда леко назад и почервенява. Да, това боли, нали? Сега знаеш какво е чувството.
— Сигурна ли си?
— Така мисля — свивам рамене аз. — И то с жената, която притежаваше малкото кафене зад ъгъла, от всички възможни хора. Казваше се Мариан. — Красивото име все още ми горчи на езика.
— Еха.
Да, еха, Луиз. Приеми го. Сега не се чувстваш толкова специална, нали? Искам да се разсмея и за един ужасяващ момент си мисля, че ще го направя, така че вместо това закривам уста и отвръщам поглед, сякаш се боря със сълзите си.
— Това трябваше да е нашето ново начало. Тази къща. Тази работа. Отново поисках парите си просто за да имам повече контрол, и той полудя. Той… той… — Дъхът ми пресеква и очите на Луиз се разширяват.
— Той какво, Адел?
— Нали знаеш, че казах, че котката ни умря, след като се преместихме? — Замълчавам. — Ами той я изрита. Наистина силно. И после, когато беше замаяна, я стъпка с крак. — Втренчвам се в задната врата и градината от другата ѝ страна, където я погребах. — Уби я.