Луиз не казва нищо. Какво може да каже? Тя е прекалено ужасена, за да говори.
— Това е проблемът с Дейвид — продължавам аз, уморена и все още заваляйки леко думите. — Той може да е толкова чаровен. Толкова прекрасно забавен и мил. Но когато се разгневи, става друг човек. Напоследък, изглежда, непрекъснато го разгневявам. Не разбирам защо не ме напуска, след като е толкова нещастен — казвам аз. — Иска ми се отново да ме обикне. — И наистина искам. Много, много искам.
— Ако се разведе с теб, ще трябва да ти върне всичко — казва тя. Лицето ѝ става сурово, докато парченцата от пъзела, които внимателно съм подредила пред нея, застават на местата си, а след това започва да рови в чантата си и изважда мобилен телефон.
— Предплатен е и номерът ми е вътре. Скрий го някъде. И ако имаш нужда от мен, просто ми изпрати съобщение, става ли?
Аз кимвам.
— Обещаваш ли? — Отпивам от изстиващото кафе, а ръката ми все още трепери.
— И ако можеш, престани да взимаш тези лекарства. Не са добри за теб. Ти не си болна. Дявол знае какво причиняват на мозъка ти. Сега нека ти помогна да си легнеш. Поспи и ще се оправиш, преди той да се е прибрал.
— Ти какво ще правиш, Луиз? — питам аз с ръка на рамото ѝ, докато тя ми помага да се кача горе. — Не прави нищо глупаво, обещаваш ли? Не се изправяй срещу Дейвид, моля те.
Тя се разсмива малко горчиво.
— Вероятността е малка, като се има предвид, че той ме уволни.
— Какво е направил? — преструвам се на изненадана аз. — О, Луиз, аз съм виновна за всичко. Толкова съжалявам.
— Не си виновна ти. Изобщо не си го помисляй. Ти не си направила нищо лошо.
Усещам тялото ѝ силно, по-стегнато и мускулесто, отколкото когато се запознахме. Аз създадох тази нова Луиз и за момент изпитвам гордост, докато потъвам в удобното си легло.
— О, Луиз — казвам сънено аз, сякаш едва сега си спомням. — Саксията пред входната врата. От дясната страна.
— Какво за нея?
— Скрих там резервен ключ, в случай че остана заключена отвън. Искам да го знаеш. — Замълчавам. — Веднъж Дейвид ме заключи. Бях изплашена.
— Ако пак го направи, веднага ми се обади. — Луиз почти ръмжи, тази свирепа като тигър жена.
— Не знам какво щях да правя без теб — промърморвам аз, докато тя ме покрива с одеяло и после внимателно прибира косата от лицето ми. — Наистина не знам.
И това е самата истина.
36
Луиз
Милото ми момченце е като малко кафяво орехче. Може би не толкова малко. Пораснало е. Въпреки че е късно и то е почти заспало, виждам колко загоряло и здраво изглежда, и едва не се разплаквам, когато изтичва в прегръдките ми и ме притиска силно. Единственото хубаво нещо, което имам.
— Взех ти това, мамо. — Адам вдига ключодържател, украсен с малка мида, затворена в прозрачна смола. Евтин морски сувенир, но аз го обожавам. Обожавам това, че той го е избрал за мен.
— О, боже, благодаря ти! Много е красив. Още утре сутринта ще си сложа ключовете на него. Сега защо не занесеш чантата в стаята си, докато аз кажа лека нощ на тате?
— Ще се видим скоро, войниче — казва Иън, а после, след като Адам е откарал малкото си куфарче на колела, се усмихва към мен. — Изглеждаш добре, Лу. Отслабнала ли си?
— Малко.
Радвам се, че е забелязал, но въпреки че може да съм по-слаба, не съм сигурна, че „добре“ е думата, която бих избрала за начина, по който изглеждам днес. Напълно изтощена съм след една безсънна нощ, през която се въртях и мислих за объркания живот на Дейвид и Адел, за моето наранено сърце, за моето самосъжаление и липсата ми на работа.
— А, тогава сигурно не трябваше да ти нося тези. — Той вдига една торбичка. — Две бутилки френско вино и няколко сирена.
— Винаги са добре дошли — отговарям аз с уморена усмивка и я взимам. Не му казвам, че съм загубила работата си. Това може да почака малко и ще трябва да измисля някаква лъжа, за да скрия причината. В никакъв случай не мога да му кажа истината. Не искам да го карам да си мисли, че сега сме на едно и също морално ниво. Той ми изневери, а сега аз съм спала с женен мъж. Със сигурност няма да му кажа. Ще кажа, че новият ми шеф си е имал секретарка или нещо такова. Това е нещо, което научавам за извънбрачните връзки. Те пораждат лъжи.
— Ти не трябва ли да тръгваш? — казвам аз. — Лиса сигурно умира от умора в колата. — Закъснението на „Юростар“ означава, че вече е почти полунощ. А трябваше да са у дома до девет.
— Да, така е. — За момент Иън ме поглежда смутено и после добавя: — Благодаря ти за това, Луиз. Знам, че не е лесно.