— Всичко е наред, честно — казвам аз и махвам с ръка. — Радвам се за теб. Наистина. — Не мога да реша дали това е лъжа, или не, и осъзнавам, че отчасти е лъжа, отчасти истина. Сложно е. Обаче наистина искам да си тръгне. След напрежението на предишните няколко седмици и дни нямам сили за любезни разговори и това нахлуване на нормалността ми се струва сюрреалистично.
Когато той си отива, аз обличам Адам с пижамата му и го притискам силно в прегръдките си, наслаждавайки се на прекрасния му мирис, докато той сънено шепне истории от пътуването си, повечето от които вече съм чувала по телефона. Нямам нищо против. Имам чувството, че мога да слушам бърборенето му цяла нощ. Слагам голяма пластмасова чаша вода до леглото му и говорим още малко, докато той става все по-сънен и по-сънен.
— Липсваше ми, мамо — казва той. — Радвам се, че съм у дома.
Сърцето ми се разтапя. Аз си имам собствен живот. Може целият да е съсредоточен около това малко момченце, но аз го обичам с цялото си сърце и тази любов е чиста, истинска и перфектна.
— И ти ми липсваше — отговарям аз. Думите не могат да изразят какво чувствам. — Да отидем в Хайгейт Удс утре, ако времето е хубаво. Да си вземем сладолед. Да си поиграем на приключения. Искаш ли?
Той се усмихва и кимва, но се унася в свой собствен свят на съня. Целувам го за лека нощ и го гледам още миг-два, преди да загася лампата и да изляза.
Чувствам се напълно изтощена. Връщането на Адам ме е успокоило и сега усещам само умора, която ми тежи. Наливам си чаша от силното червено вино, което е донесъл Иън, то изтласква последните остатъци от напрежението ми и аз започвам да се прозявам неудържимо. Опитвам се да забравя за Адел и Дейвид. Адел има телефон. Ако е в истинска опасност, може да се обади. Освен, разбира се, ако е прекалено упоена от коктейла от лекарства, който ѝ е дал Дейвид. Но не мога да направя нищо. Обмислях да се обадя на д-р Сайкс, но на кого ще повярва той? А и съм сигурна, че Адел ще излъже, за да защити Дейвид — и себе си. Не мога да разбера защо въпреки всичко го обича, което очевидно е така, след като на мен ми изглежда доста очевидно, че той е с нея само заради парите ѝ. Колко голямо е състоянието ѝ? Колко е похарчил той? Може би са заедно от толкова дълго, че тя бърка зависимостта с любовта.
Освен това ме жегнаха и думите на Адел, че Дейвид е имал нещо с някаква жена там, където са живели преди. От това боли и аз продължавам да превъртам в ума си какъв беше той в онази ужасна вечер, колко студено изрече всичко. Напълно непознат. Другата му страна, както каза Адел.
Въздишам дълбоко, сякаш мога по някакъв начин да изхвърля и двамата от себе си. Адам вече си е у дома. Трябва да се съсредоточа върху него. Върху него и върху това да намеря друга работа. Каквото и да казва д-р Сайкс, не мога да се върна в клиниката. Дори и Дейвид да напусне, мястото вече е прекалено пълно със спомени за него — прекалено пълно с всичко това — за да искам отново да работя там. Няма да е същото. Преглеждам без особено желание възможностите за работа в интернет, но няма нищо подходящо за мен и това ме прави още по-нещастна. Слава богу, че имам малко спестявания в банката, за да мога да си поема въздух няколко месеца, но те няма да стигнат за дълго и тогава отново ще трябва да разчитам на милосърдието на Иън. Искам да се свия на топка, докато всичко отмине. Вместо това пресушавам чашата и тръгвам към леглото. Адам се върна и вече няма да мога да спя до късно.
Заспивам бързо. Напоследък кошмарите почти ги няма, в тях съм за секунда или две, проверявам пръстите си, после се появява вратата на къщичката за игра и минавам през нея. Както вече ми е станало навик, аз съм в градината край езерото, Адам също е с мен и въпреки че се опитваме да се забавляваме, денят е сив и ръми, сякаш дори и в съня, който аз контролирам, емоционалното ми състояние ми влияе. Знам, че сънят е само измислица, а тази измислица сега не е нищо особено, защото тук сме само двамата. Тази вечер Дейвид не приготвя скара. Не го искам с нас. Не и докато онова Ако знаеш какво е добро за теб, ще стоиш далече и от двама ни звучи съвсем ясно в главата ми.
Аз съм до езерото, но пръснатите на моравата колички и камиончета са разсеяли Адам от изобилието на попови лъжички и рибки и той едва вдига очи. Знам, че аз го слагам там — ако предпочитам да е до езерото и да търси съкровище с мен, трябва само да го поискам — обаче това също не е истинският Адам, а просто въображаем негов образ, а тази вечер това не е достатъчно.
Истинският Адам спи дълбоко в леглото си, сгушен под юргана, прегърнал мечето Падингтън. Помислям си за него, спящ толкова близо до мен, и когато си го представям в стаята му, сърцето ми се стопля и искам да го видя и да го прегърна, притискайки го толкова силно, че почти да не може да диша. Усещам това с майчински плам и тогава тя внезапно се появява отново.