Сигурно съм ходила насън — повтарям си отново и отново. Искам да кажа какво друго обяснение може да има?
Трета част
37
Адел
Вече сме като двама непознати в къщата и се движим предпазливо един около друг, като — поне от страна на Дейвид — има много малко преструвка за нещо друго. Дори почти не сме любезни. Той изсумтява отговори на моите въпроси, сякаш е деградирал в някакъв неандерталец, неспособен да се изразява с цели изречения, и избягва да ме гледа в очите. Може би не иска да видя, че през повечето време е пиян. Мисля, че пази цялата си „нормалност“ за клиниката и няма сили за нея у дома.
Изглежда по-малък, смален. Ако аз бях психиатърът, щях да кажа, че е човек на ръба на нервна криза. Приятелството ми с Луиз напълно го срина. Не, това не е съвсем вярно. Приятелството на Луиз с мен го срина. Тя беше неговата специална тайна, която беше унищожена. Тя го беше заблудила.
Сега, когато първоначалният шок от разкритието е отминал, знам, че Дейвид обвинява мен.
— Сигурна ли си, че не си знаела коя е? — попита ме той снощи, застанал на вратата на спалнята ни, без да иска да премине през прага. — Когато си се запознала с нея?
— Откъде бих могла да знам, че ти е пациентка? — отговарям аз, отворила широко и невинно очи. Пациентка. Негова лъжа, не моя. Може и да беше пиян, но не ми повярва. Не може да разбере откъде съм знаела за нея, но знае, че е така. Обаче поведението ми го обърква — това не е моят стил. В Блекхийт действах много по-директно, но Мариан не беше нищо повече от потенциална заплаха за брака ми. А Луиз е — ами Луиз е голямата бяла надежда за нашето щастие. Луиз е прекрасна.
Мразя да признавам грешки, но трябва да призная, че в Блекхийт вероятно действах прекалено директно. Не трябваше да позволявам на гнева да ме завладее — поне не и така драматично — но тогава беше различно. А и така или иначе всичко онова остана в миналото. Никога не ме е било грижа за миналото, освен ако не мога да използвам нещо от него в настоящето, и може би Блекхийт ще се окаже полезен, а ако е така, тогава изобщо няма да е било грешка. Миналото е точно така ефимерно, както и бъдещето — всичко е въпрос на перспектива, дим и огледала. Човек не може да запомни всички детайли, нали? Да кажем, че двама души преживяват точно едно и също — поискайте да разкажат събитието по-късно, и въпреки че версиите им може да са подобни, винаги ще има разлики. Истината е различна за различните хора.
Горкият Дейвид обаче. Той е обсебен от миналото. То е като бетонни обувки, влачи го надолу, ще ни удави. Онзи един момент в миналото го е превърнал в този пречупен човек. Една-единствена нощ го доведе до пиенето, тревогите, неспособността да си позволи да ме обича, вината. Толкова е уморително да живея с всичко това и да се опитвам да оправя нещата и за двама ни. Да се опитвам да го накарам да разбере, че това няма значение. Никой не знае. Никой никога няма да узнае. Така че в много отношения, след като никой не знае, тогава това всъщност изобщо не се е случвало в действителност. Ако в гората падне дърво и наоколо няма никого, който да го чуе, и т.н. и т.н.
Скоро обаче нашата ужасна тайна ще бъде изкарана пред всички и ние ще се освободим от нея. Дейвид е на ръба да разкаже, знам го. Предполагам, че затворът му се струва за предпочитане пред този непрекъснат ад. От мисълта, че мъжът, когото обичам толкова, толкова много, смята живота с мен за истински ад, не боли толкова, колкото би трябвало, но в края на краищата напоследък всичко това не беше като разходка в парка и за мен.
Обаче ако разкаже, това ще му донесе само моментно облекчение. Той все още не го е осъзнал. Това няма да му спечели Луиз. Няма да му даде доверие и прошка. А Дейвид заслужава и двете. Някои тайни трябва да бъдат изровени, а не само разказани и нашият малък грях е една от тези тайни.
Можех да направя всичко това много по-лесно. Можех да ги оставя на мира и може би накрая Дейвид щеше да разкаже на Луиз истината за брака ни и за събитието, което го бе оформило, а тя щеше да му повярва, но той винаги щеше да се чуди дали в нея не е останало малко съмнение. Непрекъснато ще се взира в очите ѝ и ще се чуди дали не е останало някакво подозрение. В един разказ няма нищо солидно.
Всичко опира до Луиз. Тя трябва сама да разкрие жалкото ни минало. Тя трябва да освободи и двама ни с пълната си вяра. Работя упорито за това. Въпреки че Дейвид не може да понася да ме погледне, аз правя всичко това за него.