Правя чайник с ментов чай и след това, докато той се запарва, изваждам малкия телефон от гардероба, включвам го и изпращам съобщение на Луиз, моята малка хубавка кукла на конци.
Исках да ти кажа, че тук всичко е наред. Опитвам се да съм нормална. Изпразних капсулите, така че когато той е тук, взимам празни. Не гълтам другите хапчета, слагам ги под езика си и ги изплювам. Проверих в кабинета му, за да видя дали има папка с бележки за мен, но не намерих. Радвам се, че знаеш къде е резервният ключ. Струва ми се побъркано да се притеснявам за Дейвид — той винаги се е грижил за мен — но си права, това, че го обичам, не е достатъчно. Може да се свържа с адвокат за евентуален развод. О, представих си двете ни в съня си — на „Ориент експрес“ — страхотно женско пътуване — трябва да го направим някой ден! А
Дълго съобщение, но показва колко много имам нужда от нея и колко много ми липсва. Не си правя труда да прибирам телефона — Луиз винаги отговаря бързо и този път не е изключение.
Толкова се радвам, че си добре, и браво за лекарствата! Притеснявах се за теб. В съня си минах и през втората врата, за която ти казах. Озовах се в стаята на Адам. Някои неща бяха преместени. Когато се събудих и отидох да го видя, всичко беше точно като в съня ми. Странно, нали? Ти наистина ли никога не виждаш втората врата? Мисля, че може би съм вървяла насън. И казвам ДА ЗА „ОРИЕНТ ЕКСПРЕС“!
Отговарям, че това е много странно и че не, при мен никога не се появява втора врата и предполагам, че нейният ум работи различно от моя, но докато пиша, ръцете ми треперят от въодушевление. Едва стоя на едно място заради прилива на адреналин. Тя вече го прави! Още не е разбрала съвсем точно какво прави, но напредва толкова бързо. По-бърза е, отколкото аз някога съм била. Природен талант. Трябва да задвижа нещата по-бързо сега, когато това вече е напълно под мой контрол.
Ще проверя отново в кабинета му за папка за мен. Къде може да е? Както и да е, трябва да приключвам. Пази се. А
В момента не мога да се занимавам с дълъг чат с нея. Прекалено съм развълнувана. Обаче с последното съобщение я побутнах. Още едно посято малко семенце, за да я накарам да се концентрира, въпреки че отговорът е толкова дяволски очевиден, че трябва да е умствено изостанала, за да не види решението. Какво ли мисли наистина за интелектуалните ми способности? Горката малка Адел. Толкова мила и сладка, но и толкова простодушна и глупава. Сигурно това си мисли за мен.
Само ако знаеше.
38
Луиз
Прекарахме чудесен ден в гората, а след това на площадката за приключения, после късен обяд в кафенето и когато се прибираме вкъщи, и двамата с Адам греем от свежия въздух и се смеем. Радвам се, че Адел ми писа тази сутрин да ми каже, че нещата поне не са по-зле, и благодаря на Бога, че се опитва да не взима онези лекарства. Дявол знае какво ще направят с един здрав ум.
Няколко часа без притеснение са ми се отразили много добре и аз все още се усмихвам, докато ровя в чантата си за ключовете. Може и да не беше Франция и охлюви и плувни басейни, но все още знам как да накарам моето момченце да се смее. Играхме на Доктор Кой сред дърветата. Адам беше Доктор Кой, разбира се, а аз бях неговият верен помощник. Очевидно дърветата бяха извънземна раса и отначало искаха да ни убият, но някъде във времето — сигурна съм, че Адам разбираше защо и как — ние ги спасихме и тогава мирът беше възстановен и двамата бяхме готови да поемем към нови приключения с нашия Тардис. След като спряхме да заредим със сладолед, естествено. Адам беше убеден, че Докторът и спътникът му ядат точно сладолед, когато пътуват, и аз не възразих. Това напълно наруши диетата ми, но заради стреса от всичко, което се случваше, докато момченцето ми го нямаше, килограмите се бяха стопили. И Господи, беше толкова вкусен. Истинският ми живот е хубав.
— Къде е ключодържателят ми? — пита Адам малко обиден. — Каза, че днес ще сложиш ключовете си на него.
— Мама е толкова глупава и забрави — отговарям аз. Той все още е на масичката, където го оставих снощи. След странния сън, който ме разсея, беше ми изхвръкнало от главата. — Ще го направя веднага щом влезем. — Разрошвам косата му и се усмихвам, но съм ядосана на себе си. Как можах да забравя? Подаръкът му за мен. Дар от единствения човек, който ме обича безусловно, а аз забравих.
Едва когато той се настанява с някаква игра пред стария айпад на баща си, а за фон се чува мултипликационен филм и аз започвам да прехвърлям ключовете си, осъзнавам, че ключовете от клиниката все още са в мен. Сърцето ми започва да бие по-бързо. Ако Дейвид има някаква папка за Адел, той няма да я държи вкъщи. Ще я остави на работа, където тя не би могла да попадне случайно на нея.