Но където аз бих могла. Ако имам достатъчно смелост.
Втренчвам се в ключовете. Бих могла да вляза, без никой да разбере. Знам кода за алармата. Бих могла да го направя тази вечер. Чувствам, че малко ми се повдига при мисълта за това, което мисля да направя, но също така усещам и прилив на адреналин. Трябва да знам. Адел трябва да знае. А и ѝ го дължа след всичко, което съм направила, макар и тя да е в щастливо неведение за това каква ужасна приятелка съм.
Адам е погълнат от филма, гледа сънено, все още уморен след пътуването си, а след това и от деня в гората, и аз се измъквам и чукам на вратата на Лора в съседния апартамент.
— Здрасти — казва тя, цялата в усмивки, и звукът от огромния ѝ телевизор долита до мен. — Луиз. Какво мога да направя за теб? Искаш ли да влезеш? — Харесвам Лора, въпреки че не съм я виждала много напоследък, и за момент се смущавам при мисълта, че вероятно е чула как двамата с Дейвид се карахме онази вечер.
— Не мога да вляза, оставила съм Адам сам. Чудех се и знам, че е съвсем в последния момент, но дали ще можеш да останеш при него довечера? Много съжалявам, че идвам толкова късно.
— Среща ли? — пита тя с широка усмивка.
Кимвам, което е глупаво. Сега ще трябва да се обличам за излизане само за да проникна в стария си офис. Като се замислям за това, за фактическото му извършване, внезапно се опитвам да ѝ внуша да каже не.
— Разбира се, че мога — казва тя и аз проклинам привързаността си. — Никога няма да застана на пътя на потенциалната голяма любов или на едно добро чукане. В колко?
— Около осем? — Ще трябва да запълвам време, но ако кажа за по-късно, ще звучи странно. — Това добре ли е? Дотогава ще си е легнал, а знаеш какъв е, изобщо няма да се събуди.
— Няма проблем, честно — казва тя. — Нямам нищо планирано.
— Благодаря, Лора. Невероятна си.
Това е значи. Ще го направя.
С преминаването на следобеда във вечер ставам все по-напрегната, умът ми е пълен с тревоги. Ами ако са сменили кода за алармата — това е най-голямото ми притеснение — но някак не го виждам. Кодът е един и същ, откакто работя там, а през това време и други хора са идвали и напускали. А що се отнася до д-р Сайкс, аз може да се върна на работа. Защо да се притеснява, че имам достъп? Но въпреки това към осем и петнайсет, когато Лора е дошла и аз съм излязла от апартамента, все още се колебая дали да го направя. Ако някой разбере, може да си навлека сериозни неприятности. Спомням си хапчетата. Състоянието, в което беше Адел. Тя може да се окаже сред много по-големи неприятности, ако не го направя.
Не мога да отида направо в клиниката, защото е прекалено рано, така че отивам в един италиански ресторант на Бродуей, настанявам се в ъгъла и поръчам вечеря, която всъщност не искам. Стомахът ми се свива от притеснение, но се насилвам да изям половината от ризотото. Обаче изпивам голяма чаша вино, за да успокоя нервите си. То почти не ми действа и се чувствам съвсем трезва.
Към десет вече съм стояла толкова дълго, колкото е възможно, и се скитам из града около час, като непрекъснато пуша електронната си цигара, докато устата и гърлото ми пресъхват. Опитвам се да се съсредоточа. Мисля за Адел. Знам, че трябва да направя това. Толкова е важно. И така или иначе не влизам с взлом. Не и технически. Имам ключове. Ако се появи някой — о, моля те, Господи, не позволявай да се появи някой — мога да кажа, че си прибирам нещо, което съм оставила там. Да, бе, Луиз, защото след единайсет вечерта е точното време, когато хората невинно правят такива неща в офисите.
Когато завивам по улицата, тя ми се струва потискащо тъмна и стъпките ми са единствените, които нарушават тишината на празния тротоар. Повечето от сградите тук са офиси на адвокати или счетоводители и въпреки че някои от по-високите етажи са апартаменти, почти никаква светлина не прониква през тежките им богаташки завеси и дизайнерски щори. Трябва да се радвам, че не е лесно да бъда забелязана, но косъмчетата на тила ми въпреки това се изправят, сякаш нещо в тъмнината ме наблюдава. Поглеждам назад през рамо, за момент убедена, че там има някого, но улицата е пуста.
Треперещата ми ръка изважда ключовете от чантата ми. Влизам и излизам. Ще бъде лесно. Представи си, че си Джеймс Бонд. Не се чувствам много като Джеймс Бонд, когато ключовете се изплъзват от пръстите ми и изтракват силно на най-горното стъпало, но след миг отключвам вратата и влизам вътре. Сърцето ми се е качило в гърлото, когато натискам ключа на лампата и се втурвам към панела за алармата, която бибипка, отброявайки трийсетте секунди, преди да настъпи суматохата.