Правила съм това стотици пъти, но сега лицето ми пламти и аз съм сигурна, че този път ще въведа погрешния код, но пръстите ми хвърчат по панела по навик и след това бибипкането преминава в прекрасна тишина. Стоя там, в странната мрачна празнота, поемам няколко пъти дълбоко въздух и принуждавам биещото ми лудешки сърце да се забави. Вътре съм. В безопасност съм.
Тръгвам към офиса на Дейвид, като оставям колкото може повече лампи незапалени. Била съм тук сама и преди, и то в тъмното в ранни зимни утрини, но тази вечер сградата ми се струва различна. Неприветлива, сякаш съм я събудила от сън и тя знае, че вече не трябва да съм тук.
Лекарите рядко заключват офисите си — чистачките трябва да могат да влизат, а и в клиниката витае самодоволството на средната класа; доверието на хората от старата школа. Освен това те всъщност нямат пълни с морфин шкафове, от които да се краде, а що се отнася до информация, повечето от папките на пациентите са запазени в защитени с пароли компютърни системи, до които само лекарите имат достъп. Ако Дейвид има папка на Адел тук обаче, тя няма да е в системата. Няма да иска да е там, където всеки от съдружниците в лекарската практика може да я види, макар и да не може да я отвори. Ще бъдат повдигнати въпроси, ако не други, то етични.
Вратата му наистина не е заключена и аз запалвам лампата на бюрото му и започвам да търся в старата кантонерка в ъгъла, но тя е пълна предимно с брошури на фармацевтични компании и наръчници за самопомощ, които се дават на пациентите. Много от тези боклуци сигурно са останали от д-р Кадигън. Няма нищо интересно. Аз изваждам и преглеждам всичко, но на дъното на чекмеджетата няма нищо скрито.
Минават двайсет минути, докато прибера всичко, надявам се, в правилния ред, но разочарованието ми ме прави по-решена от всякога да намеря онова, което търся. Няма да имам смелостта да дойда отново, но също така трябва да се прибера у дома най-късно до един, така че Лора да не задава прекалено много въпроси. Оглеждам се наоколо. Къде може да е? Той трябва да има поне бележки някъде, защото ѝ предписва лекарства. Ще му трябва нещо, за да се застрахова.
Бюрото му е единственото останало място, което да проверя в не особено претъпканата стая, и аз се заемам трескаво с него. В най-горното чекмедже има тетрадки, химикалки и хартия за писма — учудващо разбъркано, като се има предвид колко безупречен е домът му — и след това дърпам по-голямото долно чекмедже. Заключено е. Опитвам отново, но не се отваря. Едно заключено чекмедже. Тайни.
Търся ключа в горното чекмедже, но не е там. Сигурно го носи със себе си. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Какво да правя? Гледам втренчено един дълъг миг и след това любопитството ми взима връх. Трябва да проникна вътре. И по дяволите последствията. Може да разбере, че някой го е отварял, но няма да е сигурен, че съм била аз. Взимам нож от кухнята и го пъхам в малката пролука на ръба на чекмеджето, опитвайки се да намеря начин да го отворя. Отначало не мисля, че ще успея, и тогава, като измърморвам ядосано „Хайде, негоднико“, аз бутам силно и дървото се разцепва. Чекмеджето се отваря няколко сантиметра. Успях.
Първото, което виждам, са бутилките с бренди. Две, едната наполовина празна. Би трябвало да съм шокирана или поне изненадана, но не съм. Пиенето на Дейвид е може би най-малката от добре пазените му тайни, поне от мен и Адел. Има също и многобройни пакетчета силни ментови бонбони. Колко пие през деня? Почти си го представям — глътка тук, глътка там, не прекалено много, но колкото му е нужно. Защо пие? Виновен ли се чувства? Или нещастен? Кого го е грижа — решавам аз. — Не съм тук заради него.
Изкушавам се да отида и да излея бутилките в мивката, но не го правя, а просто ги изваждам и започвам да ровя под тях. Застанала съм на колене и се потя под грима, който трябваше да сложа заради Лора. Преглеждам пликове и папки с рецепти и копия от медицински статии, които е писал.
Накрая, чак на дъното, виждам голям кафяв плик. Вътре има тъмножълта папка с размер А4. Тя е загубила твърдостта, която има новият картон, и сега е мека при докосване, а различните страници в нея са закрепени заедно с канцеларски шнурчета, разнообразна колекция от листа с бележки, изобщо не като истинска папка с медицинската история на пациент. Обаче е това, което търся. Името ѝ е отпред, написано с дебел черен маркер. Адел Ръдърфорд-Кембъл/Мартин.