Но все пак си мисли, че може би донякъде бяха прави. Младите наистина се лекуват бързо. А сега Феърдейл Хаус ѝ се струва като факсимиле на дома ѝ. Същата, но толкова различна без родителите ѝ тук. Дори се бе почувствала достатъчно силна да погледне в изгорелите стаи и бе събрала някои неща — филигранната кутия за бижута на майка си, сребърните свещници, принадлежали на баба ѝ, още някои дреболии, които съдържаха спомени за нея. Някои снимки, които бяха в кутия в най-долното чекмедже и които по някакъв начин бяха оцелели в пожара. Всички бяха направени със скъпия фотоапарат на баща ѝ и проявени в собствената му тъмна стая. Едно от многото хобита, които предпочиташе пред това да е баща. Има една нейна на около петнайсет години. Една на двамата с Дейвид, седнали на кухненската маса, направена не много отдавна. Това беше хубава вечер. Родителите ѝ бяха пили и не проявяваха така силно неодобрението си, рядък момент, който всички бяха прекарали заедно. Прибира първата снимка в една от кутиите, но запазва втората.
Дава я на Дейвид, докато се разхождат из имението, въздухът хладен и влажен, но ободряващ.
— Намерих това — казва тя, хванала го под ръка. Дейвид е мълчалив, откакто е дошъл, и двамата се чувстват почти неловко. Бяха се хвърлили един към друг и се бяха целунали, изпълнени с радост, че отново са заедно, но месецът на раздяла и пожарът все още са между тях и след един час на учтив и скован разговор за „Уестландс“ и дали тя има всичко, което ѝ е нужно — въпреки че беше ясно, че е така, а и Дейвид беше донесъл пълен багажник с храна — Адел бе предложила да се разходят.
Беше правилното решение. Дейвид се отпускаше с всяка крачка и тя се ядоса на себе си, че не се бе сетила, че това, че са в къщата, може да се отрази и на него. Той беше тук в онази нощ. И имаше бавно зарастващите рани като доказателство. И за разлика от нея си спомняше пожара. Тя обляга глава на ръката му и двамата оставят пътеката и тръгват през гората. Валяло е, почвата е кална и покрита с мъх и листа, но в това има нещо чувствено и прекрасно.
— Ще я взема в университета и ще я сложа в рамка — казва той. — Това беше хубав ден.
— И ще имаме още много такива — казва Адел и му се усмихва. — Цял живот от хубави дни. Когато се оженим. Да го направим на Коледа. Когато излезеш във ваканция, а аз ще съм на осемнайсет и никой не може да ни се мръщи. — Тя замълчава. — Не че е останал някой, който да ни се мръщи.
Той стиска ръката ѝ. Дейвид винаги е сякаш с вързан език, когато става въпрос за чувства, и тя няма нищо против това.
— Мислех си дали да не прекъсна университета за известно време — изрича той. — За да се грижа за теб. Нали разбираш, докато се налага да останеш тук.
Адел се разсмива и все още ѝ се струва странно, че може да се смее, и я пронизва болка от липсата на Роб. Обича Дейвид с цялото си сърце, но Роб е този, който ѝ бе върнал смеха.
— Това донякъде ще обезсмисли идеята да остана тук сама, нали така? А и не можеш да го направиш. Това е нещо, за което винаги си мечтал. И толкова се гордея с теб. Ще стана съпруга на лекар.
— Ако изкарам изпитите — казва той.
— О, ще ги изкараш. Защото си блестящ. — И наистина е така. Той има най-блестящия ум от всички, които Адел познава.
Двамата спират и се целуват известно време, и на нея ѝ е приятно да усеща ръцете му да я прегръщат, чувства се в безопасност и спокойна и мисли, че може би сърцата им изграждат солидни основи за бъдещето им.
Когато продължават да вървят още малко, Адел осъзнава, че са стигнали до стария кладенец. Той почти не се вижда сред зеленото и кафявото на гората, покритите с мъх стари тухли, останка от отдавна отминали времена. Нещо забравено.
Адел се навежда и поглежда надолу в тъмната, суха и празна шахта.
— Докато бях в „Уестландс“, си представях този кладенец — казва тя. — Представях си как изплаквам цялата си мъка в него и след това го затварям. — Това е близо до истината. Представях си не е правилната дума, но това е най-многото, което може да каже на Дейвид.
Той се приближава зад нея и обгръща талията ѝ с ръце.
— Иска ми се да мога да направя всичко по-хубаво.
— Ти правиш всичко по-хубаво. — И това е вярно, Дейвид наистина прави всичко по-хубаво. Може и да няма необуздаността на Роб, който я кара да се чувства млада и свободна, но той е надежден. А тя има нужда точно от това. Въпреки че Роб ѝ липсва, този, когото наистина иска, е Дейвид. Той е нейната подкрепа. Часовникът му все още виси на китката ѝ и тя вдига ръка.