— Можеш ли вече да носиш часовника си?
— Бих могъл, но ти го задръж. Когато го носиш, имам чувството, че и аз съм с теб.
— Ти винаги си с мен, Дейвид Мартин. Винаги. Обичам те. — Адел се радва, че може да задържи часовника. Знае, че той ще идва през уикендите, когато може, но часовникът е като него — надежден. Солиден. Усеща тежестта му. Тя има нужда от котва. Може би един ден дори ще му каже защо. Ще му обясни за нощта на пожара. Може би. Може би когато остареят и посивеят и той започне да вижда повече тайнственост в живота, отколкото сега.
В следобедния въздух се е промъкнал хлад и изведнъж по листата над главите им се чува тихото трополене на дъжда. Лек, постоянен дъжд, а не порой, но двамата се връщат и си правят пикник с най-различни храни и пият от бутилката вино, която Дейвид е донесъл, преди да се озоват в леглото в една от стаите за гости. Адел все още не е готова да се върне в своята стая. Тя принадлежи на миналото. Толкова много неща принадлежат на миналото.
— Трябва да продадем това имение — казва тя, след като са се любили и лежат сънени в тъмното. Пръстите ѝ нежно минават по новите, по-гладки парченца кожа на ръката му. Пита се колко ли болят все още. Дейвид никога не ѝ е казвал. — Когато се оженим.
— Ново начало — казва Дейвид. И той като нея не иска да се застоява тук, а и така или иначе за какво им е това огромно място? Баща ѝ го искаше само заради егото си.
— Ново начало — отговаря Адел и после и двамата се унасят в сън. Тази вечер за нея няма да има бързо извикване на втората врата. Не е готова за това. За разлика от друг път, само първата врата. Смята да сънува бъдещето им заедно. Колко идеално ще бъде.
40
Луиз
— Понеже не отговаряш на съобщенията ми, реших да мина в офиса ти и да те изненадам за обяд — казва Софи и влиза забързано в апартамента, следвана от малката Ела. — Но изненаданата бях аз, когато Сю каза, че си напуснала. Какво става, по дяволите?
В момента изобщо нямам нужда от това. След снощното приключение почти не съм спала и нервите ми са опънати. Тази сутрин изпратих съобщение на Адел, за да ѝ кажа, че трябва да я видя, но тя не ми отговаря и аз се побърквам при мисълта, че Дейвид може да е намерил телефона. Защо иначе не ми отговаря, след като той е на работа?
Софи сваля сакото си и го хвърля на дивана.
— Кажи ми, че не си напуснала заради него. Кажи ми, че си последвала съвета ми и си зарязала и двамата? Моля те, кажи ми го.
— Лельо Софи! — Адам се втурва от стаята си и се увива около краката ѝ. — Ела! — Ела е особено, ефирно дете, което, изглежда, никога не повтаря нито една дума от цветистия език на родителите си — за разлика от Адам, около когото се опитвам да не ругая, но въпреки това той някак успява да научи тези думи. Ако един шестгодишен е способен да е безнадеждно влюбен, тогава съм сигурна, че Адам е влюбен в Ела.
— Бях във Франция за един месец! И ще имам брат или сестра! Лиса прави бебе!
За първи път споменава бременността пред мен — дори не бях сигурна, че знае — но неговата предпазливост да не разстройва мама, отстъпва пред обзелото го вълнение.
— Иън ще има бебе? Не си го споменавала — казва Софи. Звучи малко засегната. Аз свивам рамене.
— Ти беше прекалено заета да ми четеш лекции. — Споменаването на бъдещото бебе все още е като бодил в тялото ми, но не искам Софи да го види. Изпращаме децата да си играят в стаята на Адам, стиснали пакетчета бонбони, които Софи бе донесла, а ние излизаме на балкона с бутилка вино.
Тя запалва цигара и предлага и на мен, но аз размахвам електронната си цигара.
— Аз донякъде ги отказах.
— Еха, браво. Аз все се каня да взема такива за нас с Джей. Може би някой ден. И така — тя ме поглежда, чаша вино в едната ръка и цигара в другата, — говори с мен. Какво стана? Отслабнала си. Това стрес ли е, или нарочно?
— И двете — отговарям аз. И после, въпреки че не исках, ѝ разказвам. Ще се пръсна от притеснение заради всичко това и споделянето му е такова облекчение. Софи ме оставя да говоря и да говоря, като почти не се намесва, но знам, че съм направила грешка, когато виждам лицето ѝ да потъмнява и бръчките на челото ѝ, които толкова се старае да скрие с бретона, се задълбочават. Гледа ме, сякаш не може да повярва на това, което чува.
— Ами не е чудно, че си загубила работата си — казва тя, когато най-накрая свършвам. — Какво очакваше да направи той? Сприятелила си се с жена му и не си му казала. — Софи ми е ядосана. — Кой постъпва така? И по телефона ти казах, че няма да можеш да издържиш.