— Нямах намерение да продължавам — отговарям аз. — Просто се случи.
— Кое, това, че си го пуснала вътре и си го чукала многократно, след като си била приятелка с жена му, просто се е случило? И онова побъркано нахлуване в офиса му просто се е случило?
— Разбира се, че не! — сопвам се аз. Тя ми говори, сякаш съм някаква тийнейджърка. При нейния начин на живот очаквах да прояви повече разбиране. — Но както и да е, не това е въпросът. Тревожа се за Адел. Ами ако той се опитва да се отърве от нея? Бракът им е много странен и това с лекарствата и контрола върху парите…
— Нямаш представа какъв е бракът им — прекъсва ме тя. — Ти не си в него. А и Джей управлява всичките ни пари и аз съм сигурна, че няма лоши намерения.
— Ти не притежаваш състояние — промърморвам аз, преглъщайки порива си да ѝ напомня, че всичките им пари всъщност са на Джей, защото не може да се каже точно, че тя носи големи пачки вкъщи. — Това е различно.
Софи дърпа от цигарата си замислена.
— Ти чукаш този мъж, а не си чукала никого от цяла вечност, така че сигурно наистина го харесваш. Как така си на нейна страна във всичко това? Сигурна ли си, че не се чувстваш виновна и не се опитваш по някакъв начин да се реваншираш?
Тя ме познава добре, с това поне съм съгласна.
— Може би отчасти това да е причината, но има толкова много доказателства, Софи. А ако я видиш, и ти ще си помислиш същото. Той е толкова мрачен. Наистина ужасни настроения. А тя толкова се притеснява от него. Толкова е мила и крехка.
— Крехка? — Тя повдига идеално оформена вежда. — Или луда?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами непрекъснато опяваш за тези лекарства и така нататък и виждаш в начина, по който той се отнася с нея, нещо зловещо — обаче ако на нея наистина ѝ хлопа дъската? Замисляла ли си се за това?
— Това са сериозни хапчета.
— Може да е сериозно хлопаща дъска — свива рамене Софи.
Аз поклащам твърдо глава.
— Ако беше луда, щях да разбера. Щеше да си личи. Двете прекарвахме много време заедно.
— Да, бе, защото лудостта винаги си личи. Кажи го на хората, които са познавали Тед Бънди или почти всеки сериен убиец. Казвам само, че може би задълбаваш прекалено много в това. Че виждаш нещо, което не съществува.
— Може би — съгласявам се аз. Не го вярвам нито за миг, но няма смисъл да говоря с нея за това. Знам, че понякога се съсредоточавам прекалено много в някои неща, но не и в този случай. Иска ми се Софи да не беше идвала. Като я поглеждам, си мисля, че може би и на нея ѝ се иска същото. Софи ме съжалява малко, виждам го, сякаш ѝ е мъчно, че не мога дори да се насладя както трябва на една връзка.
— Може би това всъщност е заради Иън — изрича предпазливо тя. — Нали знаеш, с новото бебе. Сигурно не ти е лесно.
— Смяташ, че си измислям проблеми в брака на Дейвид и Адел, защото бившият ми съпруг е забременил глупавата си приятелка? — извиквам аз. Всъщност по-скоро изръмжавам. Майната ти, мисля си аз, обзета от гняв. Майната ти, връщай се при повърхностните си изневери. Няма да се откажа от Адел. Няма. — Смяташ, че съм си измислила онази папка, която намерих? И лекарствата? — Двете се гледаме втренчено един дълъг миг, без да кажем нищо.
— Не, разбира се, че не — отговаря накрая Софи. — Тревожа се за теб, това е всичко. Както и да е — тя се преструва, че гледа часовника си, — трябва да тръгвам. Майка ми ще идва тази вечер, не знам с какви грехове съм заслужила това, но трябва да реша какво, по дяволите, да сготвя. — В краката ни все още има половин бутилка вино, а аз съм сигурна, че тя лъже. Не знам как ме кара да се чувствам това. Самотна. Без приятели. Празна. Гневна на Софи.
— Обичам те, Лу — казва тя, когато се е приготвила и двете с Ела стоят на входната врата. — Но не се бъркай в това. Нищо добро не може да излезе от намесата в един брак. Ти си преминала всички граници. И го знаеш. Отдръпни се. Остави ги на мира. Продължи живота си.
— Ще си помисля — отговарям аз. — Ще го направя. Обещавам.
— Добре — казва тя с полуусмивка. Почти я чувам как разказва за това на Джей. О, Господи, познай какво е направила Луиз! Това е лудост! Горката гъска!
Аз също ѝ се усмихвам, когато двете с Ела си тръгват, но съм стиснала зъби.
Запазвам остатъка от виното за след като Адам си легне, въпреки че цял следобед съм раздразнена заради присмеха на Софи към загрижеността ми за Адел и Дейвид. Трябваше да си държа устата затворена. Но това е историята на моя живот, винаги изтърсвам нещо, за което е по-добре да си мълча. Дори не ми е изпратила съобщение, след като си тръгна, нито дори и някаква шега като извинение, което обичайно би направила. Софи мрази споровете и макар технически да не се скарахме, не може да се отрече тежкият облак на несъгласие и неодобрение, надвиснал върху целия ни разговор. Веднага щом разбра, че не съм последвала съвета ѝ да сложа край на връзката и с двамата, тя вече имаше мнение по въпроса. Всичко след това беше просто шум в главата ѝ. Толкова за манталитета ѝ на свободомислеща и живееща свободно жена.