Когато в седем звънецът на входната врата иззвънява, аз съм си наляла остатъка от виното в безполезен опит да оправя настроението си, и едва не изпускам чашата, когато отварям вратата. Не знам кого очаквам. Може би Лора. Дори Софи, дошла да се помирим.
Но не. Това е той. Дейвид.
Дългите летни вечери си отиват и небето е станало сиво. Това ми се струва като метафора за всичко, което се случи между нас. В лицето ми нахлува кръв и знам, че дори и гърдите ми са станали на петна. Прилошава ми. Изплашена съм. Изпълнена съм с куп чувства, които не мога да определя. Ушите ми бучат.
— Не искам да влизам — казва той. Изглежда раздърпан, ризата му не е напъхана в панталона както трябва. Раменете му са приведени. Чувствам се като вампир. Докато аз ставам по-силна заради по-добрия сън, те и двамата са станали по-слаби.
— Нямаше да те поканя — отговарям рязко аз и леко притварям вратата зад себе си, в случай че Адам стане. Освен това навън се чувствам в по-голяма безопасност.
— Ключовете от офиса. Дай ми ги.
— Какво? — изричам аз, въпреки че го чух ясно и устата ми веднага пресъхна от вината, която изпитвам.
— Знам, че си била ти, Луиз. Не съм казал на никого за това, което си направила. Само искам да ми върнеш ключовете. Мисля, че така е справедливо, нали?
— Не знам за какво говориш — не отстъпвам аз, но стомахът ми се преобръща още веднъж.
— Изобщо не можеш да лъжеш. — Той се е втренчил в пода, сякаш не може да понесе да ме погледне. — Дай ми ключовете.
— Така или иначе не ми трябват. — Вдигам предизвикателно брадичка, но ръцете ми треперят, докато ги свалям от ключодържателя с мидата и му ги подавам. Когато ги взима, пръстите му докосват моите и тялото ми ме предава с внезапен копнеж. Дали и той чувства същото? Колко дяволски объркващо е всичко това. Как може все още да изпитвам тези чувства, въпреки че Дейвид донякъде ме ужасява?
— Стой далече, Луиз. Казах ти го и преди и наистина го мисля.
— А аз ти казах, че не знам за какво говориш. И стоя далече. Омръзнахте ми и двамата. — Изричам думите яростно, но всичко това са лъжи, лъжи, лъжи. Той вижда през мен. Мразя това.
Дейвид ме гледа един дълъг миг и на мен ми се иска да можех да го разбера по-добре. Сините му очи са замъглени в тон с потъмняващото небе и не мога да видя какво става зад тях. Какво мисли той.
— Стой далече от нас. Ако не искаш накрая да пострадаш.
— Това заплаха ли е? — Иска ми се да заплача, без дори да знам защо. В какво се забърках? И след всичко, което се случи, защо ми е толкова трудно да го мразя, когато стои така точно пред мен? Моят Дейвид.
Той ме гледа гневно. Студеният Дейвид се е върнал. Непознатият.
— Да, заплаха е. Повярвай ми, заплаха е. Знаеш ли какво си забравила снощи?
Аз мълча и просто гледам втренчено. Какво? Какво съм забравила?
— Пред клиниката има охранителна камера.
О, Господи, прав е. Разбирам накъде бие с това, преди още да го е казал. Той го знае, но въпреки това продължава.
— Само да поискам да прегледаме записите от снощи, и в най-добрия случай това, което ще стане с теб, е, че никога вече няма да си намериш работа. В най-добрия случай.
Той насочва пръст към мен и аз потрепервам. Хапчетата. Папката с всички бележки за Адел. Психотична криза. Социопатични тенденции. Може би той е този, който ги има. Може би не е само меркантилен човек, който иска парите на жена си. Може би той е лудият. Но все пак, въпреки че ме е притиснал в ъгъла, нищо от това няма да изглежда добре за него, ако аз кажа каквото знам. Аз също съм заплаха за него.
— Стой далече от брака ми — завършва той. Всяка от думите е изречена така, сякаш иска да можеше да се изплюе върху мен.
— Казва мъжът, който ме чукаше. Може би трябва да се притесняваш за себе си, а не за това какво правя или не правя аз.
— О, притеснявам се, Луиз — отговаря Дейвид. — Повярвай ми, притеснявам се за себе си. — Обръща се да си тръгне, но после спира. — Има едно нещо, което искам да знам. Едно нещо, което трябва да знам.