— Какво?
— Как точно се запозна с жена ми?
— Казах ти. Блъснах се в нея. Не съм преследвала нито нея, нито теб, нищо такова. — Иска ми се да добавя Не се ласкай.
— Това го знам. Искам да кажа кога и къде.
— Какво значение има? — Взирам се в него и се колебая.
— Просто ми кажи, Луиз. Искам да знам.
— Беше една сутрин. Тъкмо бях оставила Адам в училище. Тя се връщаше, след като вървяла с теб до клиниката, и аз се блъснах в нея и я съборих на земята. — Имам чувството, че беше вчера, но и толкова отдавна. Толкова неща се случиха оттогава. Главата ми започва да пулсира. Хваната в този капан, колкото и да съм решена да помогна на Адел, точно в този момент ми се иска да не бях срещала нито единия от двамата.
— Разбира се — казва Дейвид, клатейки глава.
— Какво?
Тогава той ме поглежда, право в мен, но лицето му е в сянка, очите му блестят като стъкло в мрака и думите му са безплътни.
— Жена ми нито една сутрин не е вървяла с мен до клиниката.
— Не ти вярвам — отговарям аз. — Вече не вярвам на нищо, което казваш.
Той все още стои там, една фигура, която става все по-тъмна, когато затварям вратата и го оставям навън, опитвайки се да си върна моя малък свят, личното си пространство. Притискам ухо на вратата, за да разбера дали ще чуя стъпките му на бетона отвън, но главата ми е изпълнена с биенето на сърцето ми, което пулсира в ушите ми.
Господи, Господи, Господи. Какво правя? Може би Софи е права. Може би трябва да се махна. Дейвид може да ме представи като луда пред д-р Сайкс. Пред всички. Може никога вече да не успея да си намеря работа. Вероятно може и да отида в затвора. И всичко е по моя собствена вина. По вина на любопитството ми. Ако не бях проявила любопитство към Адел, щях да се извиня и да не отида да пия кафе с нея онази сутрин. А и какво искаше да каже Дейвид с това Жена ми нито една сутрин не е вървяла с мен до клиниката? Не може да не е. Какво се опитва да ме накара да мисля?
Не му вярвай — казвам си аз. — Не го слушай. Съсредоточи се върху това, което знаеш. Знаеш за хапчетата. Знаеш за телефонните обаждания. Знаеш за пиенето му, за парите и за папката в офиса му. Това са солидни неща. Освен това той току-що те заплаши.
Адел все още не е отговорила на съобщението ми, но дори и да реша да сложа край на всичко това, тя трябва да знае какво съм намерила в офиса. И трябва да взима решенията си на базата на това. Ще отида да я видя утре и после ще престана да се занимавам с тях. Казвала съм го и преди, но този път наистина го мисля. Трябва да го мисля.
Главата ме блъска и аз сядам на дивана и облягам чело на възглавниците отзад. Трябва да се успокоя. Вдишвам през носа и издишвам през устата, като оставям въздуха да проникне по-дълбоко и по-бавно и опитвам да накарам напрегнатите мускули на главата, лицето и шията ми да се отпуснат. Изпразвам мислите си, като си представям, че са ответи от нощния вятър. Не искам да мисля за тях. Не искам да мисля за кашата, в която съм се забъркала. Не искам да мисля за нищо. Искам да остана извън всичко поне за малко.
Случва се толкова внезапно. Почти между две поемания на въздух.
Сребристите очертания на втората врата се появяват в тъмнината зад моите очи и светят толкова ярко, че едва не потрепервам, а после, преди дори да видя проблясващата водна повърхност, аз преминавам през нея и…
… стоя над себе си. Но това е невъзможно, защото мога да се видя как седя на дивана с отметната назад глава. Очите ми са затворени, устата ми е полуотворена. Празната чаша стои на масата до мен. Не си спомням да съм я донасяла. Как виждам себе си? Какво става? Изпадам в паника и усещам огромно подръпване в самата си същност — точно като подръпването в съня ми в стаята на Адам — и тогава очите ми се отварят и отново съм на дивана.
Сега дишането ми изобщо не е спокойно и аз съм съвсем будна и нащрек. Какво, по дяволите, беше това? Поглеждам към масичката и виждам чашата за вино там, където сигурно разсеяно съм я оставила, след като Дейвид си тръгна. Какво, по дяволите, стана току-що?
41
Адел
Наблюдавам, чакам, уча се, упражнявам се. Дните ми са по-заети, отколкото когато и да било, откакто помня, и това е чудесно. Когато Дейвид най-после се прибира, аз съм с обувки с токчета, такива, които подхождат на тоалета ми. Хубаво е да се облека официално и да съм красива. Кожата между пръстите на десния ми крак е раздразнена и се бели, но раздразнението при всяка крачка си струва точно както и засилващият се сърбеж си струва. Той е напомняне, че държа нещата под контрол. Помага ми да продължа да държа нещата под контрол. Както и да е, вече съм овладяла това. Вече съм готова за тази част от плана си и се радвам, че мога да се отърва от обожаващия ме Антъни.