Нещата започват да се движат бързо. Луиз е моят малък териер и е захапала кокала, който ѝ дадох, и знам, че няма да го пусне. Любопитно ми е къде ще го отнесе и как ще изиграе играта ми. Не мога да контролирам напълно поведението на всички при тези обстоятелства, но това по някакъв начин прави нещата още по-интересни. Рискувам с това как ще реагират, и досега нито Дейвид, нито Луиз са ме разочаровали. Дейвид може да е психиатърът, но аз знам как действат хората. И се приспособявам.
Когато той се прибира и застава на прага, кухнята ухае чудесно. Направила съм паста карбонара и пикантна салата от рукола, от които имам намерение да ям, дори и той да откаже. Дейвид стои от другата страна на прага, облегнат на рамката на вратата. Изглежда ужасно. Ако това продължава още дълго, няма да запази репутацията си в клиниката.
— Виждам, че продължаваш да се правиш на степфордска съпруга. — Той се усмихва, докато говори, изкривен хумор. Подиграва ми се — на мен, на дрехите ми, на готвенето и на всичките ми усилия. Аз изглеждам обидена. Аз съм обидена. Той вече дори не се преструва, че ме обича.
— Трябва да ядеш нещо — казвам аз. Вместо да набавяш всичките си калории от пиене.
— Какво искаш, Адел? Наистина? — Той ме поглежда с леко презрение. — Защо е всичко това? Този затвор, в който живеем? — Той определено е пиян и за първи път виждам в него истинска, явна агресия.
— Искам да съм с теб. — Това е истината. Това е моята неизменна истина.
Той се взира дълго в мен, сякаш се опитва да разбере какво става вътре в душата ми, коя съм наистина и какъв нов етикет може да ми сложи, който да обяснява всичко — шизофреничка, социопат, обсесивна, направо луда — и тогава раменете му се отпускат от усилието и липсата на отговор.
— Искам развод — казва той. — Искам това да приключи. Всичкото.
Няма нужда да обяснява. И двамата знаем какво иска да каже. Миналото трябва да се изрови и да се остави да бъде забравено истински. Миналото. Тялото. Казвал го е и друг път, но този път не съм много сигурна, че ще промени решението си, когато изтрезнее, независимо от това какво може да направя. Независимо от това, че мога да го унищожа, като кажа.
— Вечерята ще бъде готова след десет минути, ако преди това искаш да се освежиш. — Това е всичко, което казвам. Нормалността ми го разстройва повече от всяка вербална заплаха.
— Знаеше коя е, нали? — Той ме мрази. Омразата се излива от него дори по-силно от самосъжалението. — Луиз. Знаеше, когато се запознахте, нали?
Намръщвам се озадачена.
— Откъде измисли това, Дейвид? Откъде изобщо можех да знам, че ти е пациентка. — Собствената му лъжа, използвана срещу него.
— Ти винаги знаеш разни неща. Как става това? — Ядосан е, но въпреки това звучи неубедително. Жалък. Изобщо не е моят Дейвид.
— Не разбирам нищо. — Изобразявам на лицето си изражение на притеснение и загриженост. — Пил ли си? Трябваше да намалиш пиенето. Каза, че ще го направиш.
— Играй игрите си, Адел. Играй игрите си. Аз приключих. Вече не ме е грижа. И не искам никаква проклета вечеря.
Той извиква последните думи, докато изчезва нагоре по стълбите, и аз се питам какво е станало с мъжа, в когото се бях влюбила. Колко дълбоко е скрит вътре в този тътрещ се, жалък човек? Знам, че е ходил да се види с нея. Да я предупреди. Той наистина я обича, което, разбира се, от една страна, ме радва, но от друга, искам да взема един от ножовете ни „Сабатие“, да се кача горе и да изрежа проклетото му неблагодарно сърце. Потискам този порив. Никога не бих могла да нараня Дейвид и го знам. Това е кръстът, който трябва да нося.
А и така или иначе Луиз прие предупреждението му като заплаха, защото тя принадлежи на мен. И вижда моите истини. Поне засега. Още не съм отговорила на съобщението ѝ и няма да го направя. Искам утре да дойде тук. Искам да ме намери. Още едно нещо, което трябва да разбере, преди да може да подреди всички парчета от нашата злочеста история. Показвайте, не разказвайте, така казват, нали? И точно това правя. Утре ще последва още една от трохичките по пътя, които оставям за нея. Тя е моята малка кукла с пружина, която върви в посоката, в която я насочвам.
Господи, обичам Луиз. Обичам я почти толкова, колкото обичам и Дейвид. А след като споделя историята си с нея, тя ще го намрази. Не мога да не си помисля, че Дейвид си го заслужава.