42
Луиз
Когато оставям Адам в дневната занималня, вали проливен дъжд, лее се над главите ни от плътно сивото небе. Сухото време свърши и въпреки че не е студено и няма есенен вятър, който да запраща дъжда в мен, той сякаш е погребалният звън за лятото. Вече е почти септември. Адам ме целува за довиждане и се втурва вътре, моето уверено, приветливо момче, свикнало с този малък ритуал. Не съм му казала, че не отивам на работа. Вместо това му казах, че си бях взела няколко дни отпуска, за да ги прекарам с него, и сега се връщаме към обичайния си начин на живот. Адам не отчита истински думите ми. Той е на шест и за него дните всъщност се сливат в едно, но скоро ще се вижда с баща си и аз не съм готова за скарването заради нещо като „О, мама не ходи на работа“.
Влизам в „Коста кафе“ и заставам до прозореца, като се взирам навън през запотеното стъкло в забързаните през поройния дъжд хора на Бродуей, навели глави, сблъскващи чадърите си като рога на антилопи. Устата ми изгаря от горещата напитка и аз нетърпеливо гледам часовника, докато не решавам, че вероятно е безопасно да отида. Нямам представа дали Дейвид е на работа по обичайното си време. Опитах да проверя дневника му, но вече не мога да влизам в системата. Негодникът сигурно е прекратил достъпа ми. Така или иначе ще отида в къщата. Трябва да видя Адел, която все още не е отговорила на съобщението ми, и се притеснявам за нея. А той да върви по дяволите, ако е вкъщи. Може би ще ѝ кажа за връзката ни. Може би това ще я подтикне да направи каквото трябва. Аз също ще я изгубя, но поне ще е свободна.
В десет събирам кураж и тръгвам. Колата ѝ е там, значи още не е тръгнала за фитнеса — ако все още изобщо ходи — и със сърце, качено в гърлото, натискам звънеца на входната врата. Чувам го да звъни от другата страна, силен и надежден. Стоя и чакам, надничайки през стъклото за някаква сянка или движение, но къщата е тиха. Натискам отново, този път по-дълго. Пак нищо. Къде ли е? Не може да е в градината на това време, а и знам, че може да чуе звънеца и от там. Опитвам за трети път, като задържам бутона натиснат почти десет секунди. Поне е ясно, че Дейвид не е тук. Ако беше, досега щеше да е започнал да ми крещи от прага.
Вратата пред мен остава плътно затворена. Може да е отскочила до магазините. Но в този дъжд? Ако ѝ трябваше нещо, нямаше ли да вземе колата и да отиде до големия „Сейнсбърис“? Оставям чадъра си пред вратата и слизам по няколкото стъпала, за да отида до еркерния прозорец. Слагам ръце отстрани на очите си и надничам вътре. Това е кабинетът на Дейвид, така че не очаквам да видя нищо, но Адел седи на креслото с висока облегалка в ъгъла до полиците с книги. Едната ѝ ръка е увиснала надолу, а тя се е плъзнала настрани и само старомодните издадени ръбове на коженото кресло я задържат да не падне. Блъскам по стъклото.
— Адел! Аз съм! Събуди се!
Тя не помръдва. Дори не потрепва. Как може да не ме чува? Блъскам по-силно и повтарям името ѝ, като с едно око наблюдавам за любопитни съседи, които може да споменат на онзи мил доктор в съседната къща, че са ме виждали. Пак нищо. Сигурно преди да отиде на работа, Дейвид я е накарал да вземе онези хапчета — това е всичко, което мога да си помисля. Може би е взела прекалено много. Може да е получила нежелана реакция. По дяволите, по дяволите, по дяволите.
Поглеждам отново към входната врата, косата ми вече е залепнала по лицето, а студени дъждовни капки се стичат под яката на якето ми и ме карат да треперя. Виждам големите саксии. Ключовете. Ровя из влажната пръст, докато ги намирам на няколко сантиметра дълбочина, проблясъци от сребро.
Долната ключалка не е заключена, така че Дейвид поне не я е заключил, което е първата ми мисъл, и аз пъхам секретния ключ и го завъртам. Влизам.
Докато тичам към кабинета, обувките ми оставят мокри отпечатъци по перфектните дъски на пода им, но не ме е грижа. Не ме е грижа дали Дейвид ще разбере, че съм била тук. Приключих с него.
— Адел — казвам аз и разтърсвам леко рамото ѝ. — Адел, събуди се. Аз съм. — Главата ѝ се търкулва напред и за един ужасен миг си мисля, че е мъртва, но след това виждам съвсем лекото надигане на гърдите ѝ. Сграбчвам ръката ѝ — пръстите ѝ са студени. От колко време седи тук?
— Адел! — извиквам аз. — Събуди се! — Пак нищо. Разтривам ръката ѝ да я стопля и мисля, че може да се наложи да я ударя по лицето или нещо драстично. Дали да не извикам линейка? Да се опитам да я накарам да повърне? Разтърсвам я отново, този път много по-силно, и за момент си мисля, че това може да не проработи, но тогава тя сяда по-изправена на стола и ръцете ѝ сграбчват облегалките. Поема рязко въздух, сякаш се е давела, и очите ѝ се отварят.