Зад нейните очи

Всичко е толкова драматично, че аз залитам назад.

— По дяволите, Адел.

Тя се втренчва в мен, сякаш съм непозната, и след това примигва. Напрежението от гръбнака ѝ изчезва и тя се оглежда наоколо задъхана, дишането ѝ е все още накъсано.

— Какво правиш тук, Луиз?

— Отключих си. Ти не отвори, като позвъних, а те видях през прозореца. Добре ли си?

— Прогизнала си — казва тя, все още дезориентирана. — Трябва ти кърпа.

— Добре съм. Ти си тази, за която се притеснявам. Колко хапчета си взела сутринта?

— Само едно. Аз… — Тя се намръщва, събира мислите си. — Мислех да погледна тук още веднъж за… не знам, за нещо. Каквото и да е. После се почувствах наистина уморена и седнах.

— Помислих, че си умряла, по дяволите — казвам аз и след това се разсмивам, нервите ми имат нужда да се отпуснат. — Така или иначе папката му за теб не е тук. — Тогава тя се съсредоточава.

— Какво?

— В офиса е. Отидох и я потърсих. Но първо имаш нужда от кафе. — Хващам я за ръката и ѝ помагам да стане от стола.

Оставаме в кухнята, стиснали чаши с кафе, а продължаващият навън порой тропа по прозорците, докато ѝ разказвам какво съм открила, като говоря тихо и бавно, за да може тя да схване всичко.

— Въпросът е, че бележките, които си води, са от около десет години — казвам аз след дълга пауза, след като съм свършила. — А аз си мислех, че може би се опитва да те изпрати в болница, за да задържи парите ти, но това щеше да е от по-скоро, нали? Не може да е планирал това от толкова дълго. Искам да кажа може ли да го е планирал? Нищо не разбирам.

Адел гледа втренчено право напред, лицето ѝ е изпълнено с тъга.

— Аз разбирам — изрича накрая тя. — Папката е неговата застраховка.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато бях по-млада, наистина имах проблеми след родителите ми, след „Уестландс“, но не е това. То не е причината да събере тази папка. Става въпрос за Роб. Папката е застраховката му, в случай че реша да споделя подозренията си за това какво се е случило с него. На кого ще повярват? На уважавания доктор или на лудата му жена?

— Не разбирам. — Това е нов обрат в ненормалния им брак.

— Какво е станало с Роб?

— Роб е нашата тайна, за която не говорим — казва тя с дълга въздишка. Изглежда дребна на стола, по-малка с превитите си рамене, сякаш се опитва да се свие и да изчезне. Освен това е отслабнала. Стопила се е.

— Искам да ти покажа нещо — казва Адел. Тя става и аз тръгвам след нея по стълбите.

Сърцето ми бие лудо. Дали накрая ще разбера какво стои в сърцевината на този брак, който ме е заплел в паяжината си? Влизам след нея в голямата основна спалня с висок таван и с баня в ъгъла. Всичко в нея е елегантно — от леглото с метални рамки, здраво и широко и очевидно отнякъде като „Либъртис“, а не обикновено копие масово производство, до комплекта завивки от египетски памук в тъмнокафяво, подчертаващо маслиненозеленото на стените и наситения цвят на състареното дърво на пода. На акцентиращата стена зад скрина три дебели линии в различни зелени цветове минават от пода до тавана. Аз никога не бих могла да съм така стилна.

— Когато се нанесохме, беше магнолия — казва Адел. — Във всеки случай някакъв белезникав цвят. — Тя се заглежда в стената замислена и унесена. — Избрах тези цветове, за да го изпитам. Това са цветовете на гората в имението на родителите ми. Ние никога не ходим в него. Не и след като се върнах там след „Уестландс“. Не и след като Роб ми беше на гости. — Тя прокарва пръсти по стените, сякаш докосва кората на дърво, а не хладната мазилка. — Той отказва да го продаде, въпреки че просто си стои така, празно и забравено. — Адел говори тихо, толкова на себе си, колкото и на мен. — Мисля, че това е част от причината да не иска да ми върне контрола над наследството ми. Знае, че ще се отърва от имението. А това е прекалено голям риск.

— Какво е станало с Роб? — питам аз и сърцето ми бие лудо. Тогава тя се обръща към мен, красива и с широко отворени очи, и изрича отговора, сякаш е най-обикновеното нещо на света.

— Мисля, че Дейвид го е убил.

Когато го чувам, изречено така на глас, вместо да остане някакво почти подозрение в главата ми, ми се завива свят. Дейвид. Убиец? Това възможно ли е изобщо? Отстъпвам назад, стигам до леглото и се отпускам тежко на него.

Мисля, че Дейвид го е убил. Чувствам се така, както когато Иън ми каза, че Лиса е бременна, но всичко е по-силно.