— Роб дойде на гости — продължава Адел. — Беше толкова нещастен при ужасната си сестра и ми изпрати съобщение, а аз настоях да дойде в Пърт. Той беше толкова мил с мен. Беше ме върнал към живота. И сега аз исках да му помогна. Може би да му дам малко пари, за да се устрои някъде, далече от ужасното място, където живееше. Бях щастлива, когато беше наоколо. Роб беше такъв. Правеше те щастлив. Караше те да се чувстваш специален. Предложих на Дейвид, след като се оженим, той да живее с нас известно време. Само докато се оправи. Той не хареса идеята ми. Ревнуваше от Роб. Дейвид винаги се беше грижил за мен, но в „Уестландс“ Роб бе поел ролята му. Подозираше, че между нас има нещо повече от приятелство, въпреки че непрекъснато му повтарях, че не е вярно. Обичах Роб, но не по този начин. Не мисля, че и той ме обичаше по този начин. Бяхме като брат и сестра.
Аз я слушам с отворена уста и едновременно с нетърпение и страх.
— Какво стана? — Устата ми е суха като прахан и едва успявам да изрека думите.
— Дейвид дойде за един уикенд, докато Роб ми беше на гости. Мислех, че след като се опознаят, ще се харесат. Мислех, че щом обичам и двамата, това ще е достатъчно и те да се обикнат един друг, въпреки че бяха много различни. Като се връщам назад, разбирам, че съм била много наивна. Роб беше решен да положи усилия — държеше се възможно най-добре за толкова необуздано създание — но Дейвид беше студен с него. В съботата Дейвид сякаш малко омекна, така че Роб ми каза да си легна и да ги оставя. Мислеше, че ще е добре да прекарат малко време по мъжки. — Тя поглежда отново към стените с цветовете на гората и погледът ѝ преминава по тях, сякаш миналото е написано там. — Когато се събудих, Роб го нямаше — продължава тя. — Дейвид каза, че решил да си тръгне, и отначало си помислих, че може би Дейвид му е дал пари, за да го направи. Но в това нямаше смисъл. Вече бях предложила пари на Роб, а и той не би взел подкуп, за да престане да ми е приятел. Не беше такъв човек. Щеше да се изсмее на това. Понякога, когато отново прехвърлям всичко в главата си, се чудя дали не е решил да се изправи срещу Дейвид заради парите ми. Може да му е казал да ми ги върне. Беше обещал да не го споменава, но кой знае? Може да го е направил. Може това да е разгневило Дейвид и той да е изпаднал в едно от ужасните си настроения. Може да са се скарали и нещата да са излезли извън контрол. Това, което знам, е, че Роб никога не би си тръгнал, без да се сбогува.
— Сигурна ли си? — питам аз в опит да намеря нещо рационално, което не включва моят женен бивш любовник да е убил съперника си. — Искам да кажа, че може да са се скарали или да са се сбили и Роб да е решил, че е най-добре да си тръгне. Това е възможно, нали?
Тя поклаща глава.
— Роб беше скрил наркотиците си и тетрадката в плевнята. Намерих ги едва след като двамата с Дейвид се бяхме оженили, но Роб не би оставил наркотиците. Не и ако е бил ядосан. В такъв случай щеше да иска да се надруса.
— Ти говори ли с Дейвид за това? Попита ли го?
— Не. Оженихме се много бързо, може би около месец след като видях Роб за последен път, а тогава Дейвид вече се беше променил. Беше по-резервиран. По-хладен към мен. После открих, че съм бременна. — Очите ѝ се пълнят със сълзи, които не потичат, и аз потъвам с нея в ужаса на всичко това. — Бях толкова щастлива. Толкова щастлива. Но Дейвид ме накара да направя аборт. Каза, че не можел да е сигурен, че детето е негово. След това имах малък нервен срив — мисля, че не можех да се изправя пред страховете си за Роб, и все още се възстановявах след смъртта на родителите ми, а после отгоре на всичко и аборт, и ми се струпа прекалено много. Преместихме се в Англия и това беше всичко. Дейвид омекна и се грижеше за мен, но отказа да продаде имението.
— Мислиш, че Роб все още е там, нали? — казвам аз, потънала в тяхното минало и ужасена от нашето настояще. — Някъде в имението?
Тя остава съвсем неподвижна един дълъг миг и след това кимва.
— Роб никога не би си тръгнал и не би ме оставил така. Никога. Той нямаше никого другиго, освен мен. Щеше да се обади. — Тя сяда на леглото до мен. — Ако беше още жив.
И двете не казваме нищо дълго време след това.
43
Адел
Тя, разбира се, настоява да остане още и да говорим повече за това. Разтърсена е, виждам го, но умът ѝ непрекъснато работи. Тази нейна любопитна, неуморна глава. Тик-так, тик-так. Непрекъснато тиктака. Когато пита защо никога не съм потърсила Роб, аз кимвам по моя трогателен начин и казвам, че не съм искала да знам. Обичах Дейвид и се бях оженила за него. Бях млада. Той беше моето пристанище. Впечатлена съм, че не ме зашлеви през лицето и не ми казва да се стегна и да се изправя пред действителността. Аз щях да искам да го направя, ако бях на нейно място и слушах слабохарактерното ми бърборене. Казвам ѝ, че съм уморена и не искам да говоря за това, и тогава виждам съжалението ѝ. Тя замълчава.