Поглеждам старата тетрадка и отговорът се появява пред мен. „Уестландс“. Така ще я попитам. Използвам стационарния телефон и блокирам номера, от който се обаждам, но въпреки това крача из стаята няколко минути и дърпам от електронната си цигара, преди да се осмеля да натисна бутона за набиране. Добре — мисля си аз накрая, а цялото ми тяло гори. — Просто го направи. Обади се. Тя сигурно дори не е там.
Там е. Сърцето ми скача в гърлото, когато продавачката в магазина я извиква на телефона.
— Ейлса на телефона, как мога да ви помогна? — Акцентът ѝ е силен. Мога да си представя как този глас, освободен от любезността на средната класа при телефонен разговор, крещи на Роб.
— Здравейте — казвам аз, като говоря с по-плътен и спокоен глас точно както бих направила, когато отговарям на телефона в клиниката. — Съжалявам, че ви притеснявам на работа, но дали ще ми отделите няколко минути от времето си? Пиша материал за ефективността на клиниката „Уестландс“. — Внезапно осъзнавам, че не знам къде е била клиниката, нито имената на някои лекари и че съм напълно неподготвена да изведа тази измама докрай, ако тя започне да ми задава въпроси — И мисля, че брат ви е бил там за известно време. Робърт Доминик Хойл? Опитвам се да го открия, но той не фигурира в никакви материали никъде. Чудех се дали имате телефонния му номер, или дали бихте дали моя на него.
— „Уестландс“? — изсмива се тя. — Да, помня клиниката. Пълна загуба на време. Роби се върна към наркотиците няколко дни след като се прибра от там. После открадна пари от портмонето ми и изчезна на майната си през нощта. Съжалявам за начина, по който се изразих. — Тя замълчава, вероятно потънала в свои гневни спомени. — Но се боя, че не мога да ви помогна. Никога повече не се е обаждал. Сигурно е мъртъв или почти мъртъв в някоя алея някъде.
— Съжалявам да го чуя. — Сърцето ми е в гърлото.
— Не съжалявайте — отговаря тя. — Беше много отдавна. А той всъщност беше едно малко лайно. Не е възможно да се излекуват всички.
Извинявам се, че съм отнела от времето ѝ, и измърморвам нещо учтиво за довиждане, но тя вече е затворила. Изхвърлям студеното си кафе и правя ново просто за да върша нещо, докато осмислям всичко това. Всъщност е възможно. Подозренията на Адел може наистина да са верни. Едва сега започвам да го разбирам. Въпреки всичките ми въпроси дълбоко в себе си бях сигурна, че Роб все още е жив. Тези неща не се случват в истинския живот. Убийство. Скрити трупове. Само по новините и във филмите и книгите. Не и в моето обикновено, скучно съществуване. Оставям кафето и в дъното на шкафа намирам забравена бутилка джин, останала от Коледа. Нямам тоник, но прибавям диетична кола към щедро количество джин и отпивам голяма глътка, за да се успокоя, преди да грабна химикалка и лист от хартията за рисуване на Адам. Трябва да обмисля това. Започвам със списък.
Дейвид — Иска парите или се застрахова срещу Адел? И двете?
Роб — Изчезнал. Все още някъде в имението? Какво е станало с откъснатите страници? Доказателство за сбиване? Предложение за пари?
Мисълта за тетрадката ме кара да си спомня едно от подозренията на Роб и аз го добавям.
Родителите на Адел. Наистина ли е било нещастен случай? Кой има най-голяма полза — ДЕЙВИД.
Родителите на Адел. Разбира се — защо не бях помислила за това по-рано? В интернет сигурно има информация за случая. Пожарът трябва да е бил голяма новина. Поглеждам часовника — пет без петнайсет. Трябва да отида да взема Адам и това едва не ме кара да закрещя от яд, а после се намразвам. През цялото време исках той да се върне от почивката, а сега го зарязвам в занималня, след като не се налага, и негодувам, когато ми пречи на… на какво? Разследването на убийство? Едва не се разсмивам на глас на ужасната абсурдност на това, което признавам пред себе си. Защото точно това правя. Опитвам се да изградя теория за убийство.
Ще трябва да купя бутилка вино.
— Но аз още не искам да си лягам.
Обичам момченцето си, но мразя, когато хленчи, а то определено хленчи повече след Франция.
— Не съм уморен.
— Време е за лягане и това е. Веднага си обличай пижамата.
— Още една игра.
— Казах веднага, Адам! — Той тръгва гневно към стаята си, като пуфти и хленчи по целия път, но един поглед към лицето ми му казва, че това не подлежи на дискусия. Направих с него домашното му за оцветяване от занималнята, вечерял е и е изиграл няколко игри и сега отчаяно искам да си легне, за да мога да се върна към ровенето в интернет. Не мога да го направя, докато е буден, защото през цялото време ще наднича над рамото ми и ще задава въпроси.