— И да си измиеш зъбите! — извиквам след него. Секунда по-късно вратата на банята се тряска. Осъзнавам, че тийнейджърските години ще са такива. Сърдене и непокорство, разнообразявани от миниатюрни мигове, заради които всичко това си струва.
Тази мисъл ме натъжава и аз ставам и отивам да му чета и го успокоявам, докато отново става моето весело момче. Интернетът може да почака още десет минути.
В седем и половина той вече е заспал и аз съм пред лаптопа с голяма чаша вино до мен.
Това търсене е лесно. Имам моминското име на Адел от тетрадката на Роб и Пожарът Ръдърфорд-Кембъл извиква потоци от информация, предимно статии от вестници след събитието — както местни, така и национални. Има страници и страници. Изправена пред толкова много информация, аз не мога да повярвам, че не съм потърсила това по-рано, още когато тя ми бе казала. Когато ми бе дала тетрадката.
Отначало съм напълно разсеяна от снимките. Трудно е да не се разсейвам, докато отварям линк след линк и оставям около петнайсет отворени страници в браузера си. Има снимки от въздуха на имението преди и след това и Адел не се бе шегувала, като каза, че е голямо. На втората снимка се вижда как една част от сградата е почерняла и овъглена, но това, което е останало, все още е с размерите на три или може би четири нормални къщи. Построена е от дебел, светъл камък и изглежда, сякаш е там от двеста или повече години. Строена по времето на притежавали земя благородници. Заобиколена е с гора и поля, които скриват сградата от любопитни очи. Опитвам се да си я представя сега. Дали някой поддържа градините? Или вече са обрасли и забравени?
Има снимка на родителите на Адел и когато гледам майка ѝ, сякаш виждам нейното лице в леко развълнувана вода. Почти същото, но малко различно. Адел е по-красива, чертите ѝ са по-хармонични, но майка ѝ е имала същата тъмна коса и маслинова кожа. Баща ѝ, първоначално инвестиционен банкер и с лично състояние от няколко милиона, както и портфолио от печеливши инвестиции според тези статии, изглежда посивял и сериозен на една от снимките — очевидно от времето му в Ситито — но има и друга, на която е с яке „Барбър“ и гумени ботуши и се усмихва право към обектива. Кожата му е почервеняла от прекараното на открито време или може би от прекаленото количество хубаво вино и хубава храна и той изглежда щастлив.
Има снимки и на Адел — нещастната красива дъщеря, останала сама. Лице малко по-пълно, със сиянието на младостта, но въпреки това Адел, която познавам. Наследницата, така я нарича един от вестниците. Колко голямо всъщност е наследството ѝ? Изглежда, че е цяло състояние. Очите ѝ искрят с безгрижен смях на една снимка на тримата на Коледа.
На друга, неясна и снимана отдалече по начина, по който правят журналистите от жълтите вестници, главата ѝ е наведена, едната ръка закрива лицето ѝ и тя е по-слаба, дънките ѝ висят свободно на хълбоците, докато се разхожда из градината на изгорялата къща. Скърбяща. До нея има мъж, сложил ръка на кръста ѝ, лицето му е обърнато почти директно към обектива на камерата, сякаш по някакъв начин усеща, че е там. Другата му ръка е в превръзка през рамото. Дейвид. Лицето му е размазано, но е той. Изглежда притеснен, загрижен и уморен. И двамата изглеждат толкова млади. Те, но и не те. Взирам се дълго в снимката и след това се заравям в множеството новинарски статии, сглобявайки историята от всички различни ъгли.
Говори се за празненства, организирани от родителите на Адел, за богатството им и преместването им от Лондон след раждането на дъщеря им. Всички обичайни клюки на съседи, които се преструват на шокирани и опечалени, но всъщност ги осъждат. Адел очевидно била самотно дете. Родителите ѝ нямали много време за нея. Значително място е отделено на любовта на бедното фермерско момче и красивата дъщеря и как то я спасило от пламъците. Споменава се, че според някои източници като дете Адел е ходила на терапия.
И тогава намирам нещо, което спира болката в сърцето ми заради тяхната история, от която аз не съм част, заради очевидната любов на Дейвид към нея в онзи момент, заради това как те са свързани по начини, които правят начина, по който аз съм заплетена от тях, да изглежда като прозрачни нишки, а съвсем не като плевели. Четири думи, които се запечатват в главата ми. Тежки ботуши върху сантименталността ми. Напомняне защо правя това, преди да бъда засмукана надолу в заешката дупка, която е ровенето в техните отношения.