Подозрения за умишлен палеж.
Там, в по-късните доклади, след като е приключил емоционалният пир на жълтите вестници, думите се промъкват коварно. Един полицай, Ангъс Уигнъл, е сниман как разглежда пораженията от пожара. Набит мъж, може би над трийсетгодишен. Коментар върху скоростта, с която се разпространил огънят. Споменава се бензин, който държали в метални съдове в плевнята за четириколките. Не може да се изключи умишлен палеж.
Инспектор Ангъс Уигнъл е забелязан да излиза от Кралската болница в Пърт, където лекуват Дейвид Мартин заради изгаряне на ръцете трета степен. Източници съобщават, че инспекторът, придружен от сержант, прекарал два часа в разговор със студента, приветстван като герой, след като спасил седемнайсетгодишната си приятелка Адел Ръдърфорд-Кембъл от пожара, в който загинали и двамата ѝ родители. Инспектор Уигнъл отказва да коментира характера на това посещение, освен че е част от провежданото разследване.
Преглеждам докладите, като очите ми се стрелкат напред-назад по редовете, за да намеря нещо повече. Говори се за недоволен управител на имението, а по-късно се споменават и финансовите проблеми на бащата на Дейвид. Говори се и за това как родителите на Адел не одобрявали връзката им. Не са директни обвинения, но при споменаването на Дейвид има определено изместване от герой към нещо друго.
След това на третата страница от търсенето ми, където интернет започва да се отклонява към други, по-общи неща, виждам съобщение за сватбата им. Скромна церемония в село Абърфелд. В този материал няма снимки и аз мисля за подозренията на Адел и факта, че може би между онези по-ранни материали и този е извършено ужасно престъпление и едно момче е изгубило живота си. Поразява ме мисълта, че може би това всъщност не е първото ужасно престъпление. Колко силно е искал Дейвид да промени живота си от бедно фермерско момче до богат лекар? Достатъчно, за да запали къща посред нощ?
Отпивам от виното си и известно време гледам втренчено в пространството, докато осмислям всичко това. Не мога просто да отида в полицията с подозренията си за Роб — ако се опитам да обясня, ще изглеждам като изоставена любовница. Но щом имаше някого, който вече е имал подозрения към Дейвид — например този Ангъс Уигнъл — тогава може би той ще обърне внимание на анонимно писмо и поне ще претърси имението?
Търся го в Гугъл и откривам, че все още е в Пърт и вече е главен инспектор в полицейския участък там. Записвам адреса. Дали ще погледне сериозно на анонимно писмо? Или ще го изпратят в папката на лудите? Предполагам, че зависи от това колко големи са били подозренията му към Дейвид по онова време. Ако наистина е мислел, че той има нещо общо с пожара, но не е можел да го докаже, тогава това може да събуди интереса му. По-добре е, отколкото да не правя нищо. По-добре е, отколкото да оставя всички тези въпроси да гноясват вътре в мен завинаги.
Може би няма да намерят труп. Може би Ейлса е права и Роб наистина е просто един наркоман и живее някъде извън радара. Може би Дейвид е невинен — поне за това — но така всичко ще излезе наяве и ще освободи Адел от съмненията ѝ. Дали да кажа на Адел какво смятам да направя? Решавам да не ѝ казвам. Сигурна съм, че ще се опита да ме разубеди. Въпреки всичките ѝ страхове и притеснения, тя ще се страхува да разклати лодката. Прекалено е покорна пред Дейвид, и то от прекалено дълго време. Не би искала да разкрия всичките ѝ подозрения пред света.
А и така или иначе вече не става въпрос за тях. Нито за тях, нито за мен или за каквато и да е комбинация от тримата. Правя го за Роб. За справедливост за него. Въпреки че леко ми прилошава само при мисълта за това — ще напиша писмото и ще го изпратя веднага, преди да съм променила решението си. Това трябва да приключи. И после ще сложа край.
45
Тогава
Топлина. Това е най-добрият начин, по който може да го опише. Роб е тук и тя чувства топлина отвътре. Цялата грее. Той е неин приятел и отново е с нея. Колкото и да ѝ е приятно да прекарва време сама — учудващо приятно — присъствието на Роб ѝ носи радост. Има чувството, че къщата отново е жива. Роб няма спомени от това място като тях с Дейвид. Тук няма нищо, което да го потиска, и това освобождава и нея. Не се налага да е тъжна, когато е тук с него.
Той се смее отново и отново, докато му показва къщата. Вече му беше казала, че е горе-долу с размерите на „Уестландс“, ако не и по-голяма, но е ясно, че той не ѝ беше повярвал, и в края на разходката дори и тя се усмихва на нелепостта едно семейство да притежава толкова много. Замълчаха единствено когато му показваше обгорелите стаи, където бяха умрели родителите ѝ. Тогава очите му се разшириха и двамата останаха притихнали за момент и после той каза: „Да се махаме оттук, по дяволите. Вони“. Адел го обичаше заради това. Заради липсата на необходимост у него да изследва чувствата ѝ или да се уверява, че тя е добре. Роб я кара да се чувства силна, защото мисли, че е силна.