Не е донесъл много със себе си — малко дрехи, тетрадката, няколко бири и торбичка с наркотици. Двамата взимат малко от тревата и Адел го кара да скрие останалото в една от плевните.
— В къщата все пак идват хора — казва му тя. — Една жена чисти два пъти в седмицата и носи храна. Адвокатът ми се отбива понякога. Тревожи се, че съм тук съвсем сама. Казва, че според него това е неподходяща терапия. Казва, че съм прекалено млада. — Тя извърта очи. Животът ѝ е бил толкова безгрижен в сравнение с този на Роб.
— Да, бе — казва той. — Сякаш отново ще запалиш къщата или нещо такова.
Очите ѝ се разширяват от шока на това, което е казал, но след това Адел избухва в смях.
— Господи, ти си истински задник. — Тя го хваща под ръка.
— Така е, но те разсмивам. — Роб замълчава за момент. — Виж, бъди честна, тези хора ли се тревожиш, че може да намерят торбичката, или безценния ти Дейвид?
За момент Адел не казва нищо и после въздиша.
— Да, може би най-вече Дейвид. Той не е напълно против наркотиците — вижда скептичното недоверие върху лицето на Роб, — наистина не е, но се съмнявам, че според него моментът е подходящ да се дрогирам. Ще си помисли, че използвам дрогата като емоционална подкрепа.
— Сигурно е много трудно да дишаш с всички тези хора, които се притесняват за теб през цялото време — казва Роб. — Само ако можеха да те видят така, както те виждам аз.
— И как е това? — пита Адел.
— Феникс, който се издига от пепелта, разбира се.
Това ѝ харесва. Много ѝ харесва. Напомня ѝ, че сега може да прави каквото поиска. Остават хванати под ръка, докато обикалят градините около къщата и стигат до кладенец, където мълчаливо изричат желанията си, въпреки че Адел не е сигурна дали сух кладенец сбъдва желания.
Вечерта изпичат замразени пици и пият от кенчетата евтина, силна бира, която Роб е донесъл със себе си, а после се дрогират пред огъня в салона. Седят на възглавници на пода, говорят и се смеят за всичко и за нищо. Адел дърпа силно от цигарата с тревата, обожавайки леката еуфория, която я обзема. Това ѝ бе липсвало. Както ѝ бе липсвал и Роб.
Беше видяла торбичката му и знаеше, че има и хероин, но той не го споменава, тя също. Това си е негова работа. Адел не иска той да го взима, но също така не иска и да звучи като някого от терапевтите в „Уестландс“. Иска Роб да е щастлив и ако това му е нужно, за да се справя с живота известно време, тогава тя няма да се кара с него. Така или иначе е ясно, че той не е истински зависим. Ако беше, щеше да е замаян, а не с остър като бръснач ум, а и така или иначе не вижда пресни следи от убождания на ръцете му. Може би понякога го смърка или както там хората взимат това нещо. Може да го е донесъл просто за всеки случай за някой мрачен ден. С малко надежда и двамата вече бяха преживели своя дял от мрачни дни.
Има приготвени две стаи за гости, но те се озовават в леглото ѝ, съблечени по тениски и бельо, легнали един до друг и втренчени в тавана. Адел се чуди дали Дейвид ще сметне за предателство това, че е с друг мъж в леглото си, но въпреки че двамата с Роб са много близки, в това няма нищо сексуално. Сякаш е нещо по-чисто.
— Радвам се, че дойде — казва тя. — Липсваше ми.
— Радвам се, че ми позволи да дойда. — Той замълчава. — Тук е толкова тихо. И навън е толкова тъмно. Сякаш сме последните хора на Земята.
— Може и да сме. Може да е имало апокалипсис.
— Стига да не е проклет зомби апокалипсис — разсмива се Роб. — Хората са достатъчно скучни, когато са живи.
— Мислиш ли, че това, че родителите ми не ми липсват особено много, не е правилно? — пита Адел. Тази мисъл я тревожи. Заради това, което говори за нея. Пита се дали има нещо лошо в нея самата.
— Не — отговаря Роб. — При чувствата няма правилно и неправилно. Те са такива, каквито са.
Тя се замисля за известно време. Те са такива, каквито са. Това я кара да се чувства по-добре.
— Какво искаш да правиш с живота си? — пита го Адел.