— Звучиш като терапевтите в „Уестландс“.
— Не, кажи наистина. — Роб е толкова добър в отговарянето на въпроси с нещо смешно, но този път тя иска да отиде отвъд отвличането на вниманието. — Все трябва да има нещо.
— Не знам. — Роб гледа втренчено в тавана. — Всъщност никога не съм мислил за това. Аз не съм от семейство на хора с кариери. Да се запишат за помощи и да се мотаят, това беше повече в техен стил. А ти? Освен да се омъжиш за скучния Дейвид и да правите малки Дейвидчета.
Тя го плясва и се разсмива, но вътре в себе си се чуди дали това е толкова лошо. Защото точно това иска да прави. Винаги го е искала.
— Трябва да останеш при нас известно време. Колкото искаш. Докато решиш какво да правиш с бъдещето си.
— Хубава идея, но не мисля, че след като се ожените, Дейвид ще иска да се мотая наоколо.
— Не трябва да го съдиш, преди да сте се запознали. Той учи медицина. И професията му е да помага на хората.
— Хъм.
Гласовете им са безплътни в тъмнината, но тя взима ръката на Роб и я стиска.
— Както и да е, вече съм богата и ще ти помогна.
— Не ми е приятно да ти напомням, скъпа, но освен ако не ти е прехвърлил всичко обратно, технически погледнато, Дейвид е този, който е богат.
— О, млъквай. — Трябва да оправи това, но то не я притеснява. Дейвид не се е втурнал да купува бързи коли и ако трябва да е честна, той вероятно ще се справи по-добре от нея с управлението на нейните — техните — пари. Трябвало е да внимава за всяко пени през целия си живот, докато на нея никога не ѝ се е налагало да мисли за това.
Ще говори с него, когато отново дойде след няколко седмици. А утре ще му каже, че Роб е тук. Сигурна е, че Дейвид няма да има нищо против, че тя не следва плана за терапията както трябва, а и така или иначе Роб е най-добрата терапия, която е имала.
— Обичам те, Роб — прошепва тя, когато бърборенето им преминава в сънено мълчание. — Ти си моят най-добър приятел.
— И аз те обичам, Адел — отговаря той. — Моята трагична Спяща красавица, превърнала се във феникс.
46
Адел
Дните се влачат и всеки един е като цяла седмица, въпреки че са минали само четирийсет и осем часа от моето голямо разкритие пред Луиз. Всичко ме боли от толкова лежане неподвижно, но единственото, което мога да правя, е да гледам и да се уча. Когато Дейвид се връща от работа, аз се крия в стаята си с обяснението, че имам главоболие или че съм уморена, а той почти не говори и само кимва с едва прикрито облекчение. Оставям му храна в хладилника, от която той понякога хапва малко, но не я изяжда цялата, сякаш мисли, че е отровена или заразена по някакъв начин. Трябва да ме боли повече от това, че не иска да прекарва време с мен, но аз съм толкова много в живота на Луиз, че ако искаше, щеше да е проблем.
Иска ми се да работеше до по-късно, нещо, което никога по-рано не съм искала. Но сега чакам един определен момент. Онзи момент, когато ще мога да обърна всичко с главата надолу. Не мога да го пропусна.
Какво ще стане, ако Дейвид реши, че иска вниманието ми точно в момента, когато трябва да съм там? Какво тогава? Искам да знам, когато всички части на пъзела са захвърлени нагоре във въздуха.
Заключвам спалнята за всеки случай, но той не чука. Не се е връщал и при нея, което ме изпълва с облекчение. Искам да не са заедно и това се получава. Съмнявам се, че в момента Луиз дори ще му отвори вратата. Не и след като вече е изпратила писмото. И сега, след тайните ни съобщения от късно снощи, тя ме изпълва с радост, макар и да не го разбира. Знам, че се чувства виновна заради писмото, за което не знае, че аз знам, че е изпратила. За обвиненията ѝ към Дейвид. Когато ѝ изпратих съобщение, че той е много мил с мен и вероятно мисля за всичко това прекалено много и че трябва да го забравим, тя смени темата. Хората винаги сменят темата, когато се чувстват зле заради нещо. Но този път тя смени темата, за да спомене сънищата си. Разказа ми за странната втора врата и как се оказало, че за момент се носи над себе си във всекидневната. Как не била заспала, а се опитвала да облекчи главоболието си с дълбоки вдишвания и как просто се случило.
Въпреки че щях да се пръсна от вълнение, отговорих, че на мен никога не ми се е случвало, но аз взимам таблетки за сън, така че в момента не минавам дори и през първата врата. Казвам ѝ, че се наслаждавам на забравата. На чувството за празнота. За несъществуване. Пиша ѝ, че понякога ми се иска да потъна в нищото. Чудя се как се е почувствала, когато е прочела тези думи. Намек за това, което може да последва. Думи, които да си спомни по-късно.