След това, когато отново споменах Дейвид, тя сложи край на чата ни. Предполагам, че сега се чувства, сякаш ме е предала два пъти. Знае, че горката уязвима Адел не иска тайните ѝ да се разгласяват на целия свят. Не и когато опасният Дейвид е в къщата. Но продължава да мисли, че е достатъчно силна и за двете ни. Мисли, че знае най-добре. Чудя се дали полицията ще дойде преди, или след като я обземат съмнения и дали изобщо ще дойде. Почти очаквам звънецът да иззвъни всеки момент, въпреки че знам, че ако решат да приемат писмото ѝ сериозно, на полицаите ще им е нужно по-дълго време, отколкото е минало, за да се организират. Може би няма да му обърнат внимание. Може би и аз трябва да изпратя писмо. Това е много приятна мрачна мисъл, но решавам засега да не го правя. Ще видя как ще се развият нещата.
Тайни, тайни, тайни. Ако се вгледате внимателно, хората са пълни до преливане с тях. Луиз трупа няколко свои, като това писмо е най-последната. Не ми е казала за него и аз се чувствам малко предадена. Действайки, не е помислила за моите чувства, след като се предполага, че е най-добрата ми приятелка, но потискам раздразнението си. Все пак тя прави точно това, което искам от нея.
Моите чувства вече нямат значение точно както и поддържането на фигурата ми.
Какъв е смисълът в крайна сметка? Скоро ще съм мъртва.
47
Луиз
Не знам защо се чувствам толкова притеснена, не че полицаите ще се появят на вратата ми, размахали писмото пред очите ми, и ще поискат да обясня. Дори взех автобус до Крауч Енд и го изпратих оттам, въпреки че сигурно използват същия разпределителен офис както тук. Исках някакво разстояние между мен и това писмо. Когато най-после го пъхнах в кутията, пликът беше влажен от изпотените ми ръце.
Така или иначе непрекъснато ми се повдига, а освен това и Дейвид ми изпрати съобщение снощи. Каза, че иска да се срещнем и да говорим. Взирах се в думите около час, докато главата ми пулсираше, но накрая не направих нищо. Какво искаше да каже с това „да говорим“? Да ме заплашва още? Във всеки случай той беше пиян и дори и автокоректорът се беше отказал при някои от грешките му. Ако трябва да съм честна, не искам да говоря с нито един от двамата. Адел ми изпрати съобщение с някакъв глупав текст как Дейвид бил различен и може би тя се задълбочавала прекалено много. Басирам се, че съжалява, че ми каза всичко онова за Роб. Споделянето на тайна винаги те кара да се чувстваш страхотно в момента, но след това се превръща в бреме. Онова гризящо чувство в стомаха, че нещо е било пуснато на свобода и не можеш да го извикаш обратно и сега някой друг има власт над бъдещето ти. Затова винаги съм мразела тайните. Невъзможно е човек да ги опази. Мразя да знам тайните на Софи и винаги се притеснявам, че някой ден ще пийна повече вино и нещо ще се изплъзне пред Джей. А сега съм в голяма бъркотия от тайни и съм взела и тези на Адел в собствените си ръце. На нея няма да ѝ хареса, че съм изпратила писмото, и не мога да я виня за това. Но какво друго можех да направя? Накрая смених темата в съобщенията ни и ѝ казах за сънищата си. Казах ѝ за странното чувство, сякаш съм напуснала тялото си, когато преминах през втората врата. Струваше ми се по-безопасна тема от странността на техния брак и съвсем реалната възможност Дейвид да е убиец.
Главата все още ме боли, едно постоянно пулсиране, което не мога да пренебрегна, и дори когато излизам на свеж въздух да взема Адам от едно празненство за рожден ден в общинския център, не мога да се отърся от гаденето. Дори не съм спала истински. Лягам в леглото изтощена, но веднага щом загася лампата, лампите в ума ми светват. Мисля си, че може би предпочитам кошмарите пред абсолютно безсъние. Тогава, когато животът беше простичък. Тогава, преди мъжа-от-бара.
Адам е преял със сандвичи и бонбони, така че прибираме завитото за него парче торта в хладилника за по-късно и той изтичва в стаята си, за да разгледа съдържанието на своята абсурдно скъпа торбичка, подарък от партито. Дори не искам да виждам какво има в нея — рожденият ден на Адам наближава стремително и ще е мой ред да харча пари за скъпи глупави подаръци, които не мога да си позволя, за деца, които нямат нужда от тях. Това е несправедлива мисъл. Иън ще помогне. Той винаги е много щедър, що се отнася до Адам, но аз съм изнервена и уморена и искам всичко да забави ход.
— Имам главоболие — казвам аз, подавайки глава през отворената врата на стаята му. — Ще полегна за малко. Става ли? — Той кимва и се усмихва, днес е моето идеално момче и аз си спомням каква късметлийка съм, че го имам. — Събуди ме, ако ти трябва нещо.