— Бих могъл да изчакам докато те заловя и едва ли би ми се наложило да чакам дълго. Но точно в този момент времето ми е особено ценно и затова съм склонен да преговарям с теб.
Отново пауза.
— Целият съм слух — увери го Кикаха.
— Ще освободя пленниците и ще им разреша да се върнат в света на Джадауин. И ти можеш да вървиш с тях. Но има няколко условия. Първо, ще ми предадеш Рога на Шамбаримен!
Кикаха бе очаквал подобно развитие. Рога беше не само уникален за всички вселени, но и бе най-ценният предмет за всички Повелители. Беше изработен от славния предтеча на всички сега живи Повелители, но след това бе останал притежание на не по-малко славния му син за толкова дълго, че понякога го наричаха Рога на Илмаруолкин. Притежаваше уникални възможности за телепортиране през вратите. Защото можеше да се използва самостоятелно. Всички останали врати съществуваха по двойки. Трябваше да има врата във вселената, от която се тръгваше, и друга — резонансна врата, във вселената, където се отиваше. Повечето двойки бяха стационарни, макар да имаше и мобилни, които се образуваха от събирането един до друг на два полумесеца. Но притежателят на Рога трябваше само да изсвири с помощта на бутончетата върху него определена комбинация от ноти и да отвори временно съществуващ проход между вселените. Всъщност беше необходимо нотите да се изсвирят в близост до „резонансната“ точка в „стените“ между двата свята.
Резонансната точка представляваше проход между вселените, но те оставаха непроменени. Така че ако някой Повелител използваше Рога, без да знае къде ще го отведе резонансната точка, той щеше да се озове в другата вселена, независимо дали би искал това или не.
Кикаха знаеше за четири подобни места, където би могъл да изсвири с Рога и да отвори проход към Света на нивата. Едното място бе в пещерата до езерото Ероухед. Другото бе в Кентъки, но до него можеше да го заведе само Улф. Третото се намираше в бившия му апартамент в Блумингтън, Индиана. А четвъртото бе в дрешника в сутерена на една къща в Темп, Аризона. Улф познаваше това място особено добре и бе описал на Кикаха как да се добере до него, ако се намира на Земята, а Кикаха не бе забравил.
В гласа на Червения Орк прозвуча нетърпение:
— Хайде! Не си играй игрички с мен, землянино! Кажи да или не, но го кажи бързо!
— Да! Искам да кажа по принцип! Защото зависи и от другите ти условия!
— Има само още едно условие — Червения Орк се прокашля и продължи: — Става дума за това ти и останалите да ми помогнете да заловим Звънаря!
Кикаха беше шокиран, но хилядите ситуации, в които бе бе оказвал изненадван в миналото, му помогнаха да скрие това. Така че той без запъване се съгласи:
— Дадено! Всъщност това е нещо което се надявах, че ти ще се съгласиш да направим, но не си представях как ще се сработим. Е, разбира се, преди ти не можеше да диктуваш условията.
Значи или Звънаря беше пленен от хората на Орк и след това бе избягал, или някой друг го бе заловил. И този друг можеше да бъде само друг Повелител.
Последната възможност бе да има още един Звънар!
И при тази мисъл кръвта му изстина.
— И какво ще правим сега? — попита той, опитвайки се да скрие истинския смисъл на въпроса си, който беше „Какво искаш да направим сега?“.
Гласът на Орк стана делови и сдържано триумфиращ.
— Ще се предадеш в къщата на мисис Кембринг колкото е възможно по-скоро и моите хора ще те доведат при мен. Колко време ти е необходимо, за да стигнеш до там?
— Около половин час — отговори Кикаха. Ако вземеше такси веднага, можеше да стигне и след десет минути, но той се нуждаеше от малко повече време, за да обмисли как да действа.
— Отлично! Ще предадеш всичките си оръжия и ще бъдеш внимателно прегледан от моите хора. Ясно ли е?
— Разбира се — отговори Кикаха.
През целия разговор Кикаха не бе забравил за бдителността. Той поглеждаше през стъклата на кабината, следейки за нещо подозрително, но единственото, което се случи бе, че няколко коли минаха покрай него. В този миг обаче една нова кола отби до тротоара и спря. Беше огромен тъмен „Кадилак“ с единствен пасажер. Мъжът остана седнал около минута, погледна часовника си, отвори вратата и слезе. Тръгна бавно към кабината и отново погледна часовника на китката си. Беше много атлетичен младеж, висок към метър и деветдесет и облечен в скъпи и модни дрехи. Дългата му жълтеникава коса блестеше под слънцето като посипана със златен прах. Лицето му беше симпатично, но с твърди черти.
Той спря пред кабината им извади табакера. Кикаха продължаваше да се вслушва в инструкциите, но държеше новодошлия под око. Младежът незаинтересовано гледаше на света около себе си през полупритворените си клепачи. Нетърпението му от заетата кабина бе видимо. Погледна за трети път часовника си, после запали цигара, близвайки със запалената клечка върха й само за миг, и продължавайки плавното движение, щракна с пръст клечката.