Защо иска да направим точно това? помисли си Кикаха. Знае ли той за клопката във вратата, знае ли че оттук няма измъкване, ако не постъпим както казвам? Дали не се надява, че ще опитаме да избягаме сами и ще задействаме клопката, освобождавайки пътя за него? Сигурно ще чака извън канарата, докато ние вътре агонизираме и ще се наслаждава садистично на страданията ни, докато обмисля собствената си дилема.
Уртона очевидно смяташе, че ги държи в ръцете си и не по-малко очевидно бе, че това бе така. Но не искаше нито да се показва, нито да се приближава.
Точно това е начинът, мина през главата на Кикаха. Да си хитър, недоверчив, нищо да не приемаш за самоподразбиращо се. Точно така е оцелял толкова години. Оцелял? Изглеждаше като че ли това ще бъде и неговият край.
— Вървете към канарата! — избумтя гласът на Уртона. — Веднага! Или малко ще ви поизпека!
Анана мина от другата страна на Кикаха и помогна на Червения Орк да го прикрепя. Всяка стъпка изтръгваше стон на болка от устните на Кикаха, но след няколко крачки той стисна зъби и замълча. Димът продължаваше да се стеле във въздуха и от време на време го караше да кашля и да се превива от спазмите на болката.
Бяха подминали дървото, където на един полуизгорял клон беше окачен Рога.
— Показа ли се вече Уртона? — попита Кикаха.
Анана бавно се обърна и отговори:
— Само на крачка-две.
— Сега ще се спъна. Оставете ме да падна!
— Ще те заболи много.
— И какво от това. Пуснете ме. Сега!
— С удоволствие! — каза Орк и го пусна. Анана не реагира така бързо и в продължение на секунда се опитваше да се справи с цялата му тежест. Те паднаха заедно и тя пое по-голямата част от удара с тялото си. Въпреки това, докосването до земята беше като убождане в острите върхове на шиповете в гърдите му и той едва не припадна.
Уртона нещо извика. Червения Орк замръзна и бавно повдигна ръце над главата си. Кикаха се опита да се изправи и да изпълзи към Рога, но Анана го бе изпреварила.
— Изсвири с него! — заповяда й той.
— Защо? — едновременно запитаха Червения Орк и Анана.
— Направи каквото ти казвам! Ще ти обясня по-късно! Ако за нас има по-късно!
Тя вдигна мундщука до устните си и силно изсвири последователността от седем ноти, която служеше като универсален ключ за отварянето на всяка врата, монтирана от Повелителите, в близката околност.
Уртона бе надал нов вик и се бе затичал към мястото, където бяха паднали. Но когато чу първата нота и след като видя какво държи в ръцете си Анана, той направо диво изкрещя.
Кикаха очакваше, че ще стреля. Но вместо това Уртона се извърна и побягна с все сили към гората.
— Какво му стана? — учуди се Орк.
В този миг заглъхна и последната от седемте ноти.
Уртона спря да тича, захвърли лъчемета си на земята и започна да подскача с два крака.
Районът около тях оставаше все същият. Виждаше се поляната с изгорялата трева, виждаше се и канарата, върху която се бе изправил странникът в черните дрехи, виждаше се и отсеченото дърво в самия край на поляната.
Но небето над главите им бе станало гневно червено и в него… нямаше слънце!
Земята отвъд поляната се бе превърнала в поредица високи хълмове, покрити с ръждивочервена трева и странни храсти, чиито листа на зелени и червени ивици имаха формата на свастика. По далечните хълмове се виждаха и дървета — високи, с кръгли дънери, покрити с кора на бели, черни и червени ивици. Те се поклащаха сякаш се намираха на дъното на плитък залив, над който се е разразил ураган.
Отскоците на Уртона стигаха до достойната за уважение височина от близо шест стъпки. Миг по-късно той сграбчи лъчемета си и се понесе на големи скокове към тях. Изглеждаше като човек, който напълно се владее.
Не можеше да се каже същото за Червения Орк, който понечи да се обърне към тях, отворил уста, за да запита какво се бе случило. Рязкото движение го увлече и той залитна. Падна, но не се удари тежко.
— Не се вдигай — каза Кикаха на Анана. — Не знам къде се пренесохме, но силата на тежестта тук е по-малка от тази на Земята.
Уртона се изправи пред тях. Лицето му беше червено като небето над тях. В зелените му очи гореше див пламък.
— Рога на Шамбаримен! — изкряска той. — През цялото време се питах какво ли носите в този калъф. Ако знаех! О, само ако знаех!
— Тогава щеше да останеш извън границите на гигантската врата, която беше монтирал под поляната, нали — каза Кикаха. — Кажи ми, Уртона, защо сам пристъпи в нея? Защо ни караше да отидем към канарата, след като и така бяхме в очертанията на вратата?
— Откъде знаеш? — извика Уртона. — Как би могъл да знаеш?