Уму поспря да си поеме дъх и се ослуша. Ако го преследват бързо, не могат да останат в тишина, шумът на гъсталака ще издаде къде са двата края на веригата. В средата няма да може да издържи, там около Дау се намират най-точно хвърлящите ловци. По крилата младите са по-бързи от него, но са неопитни. Ако се притаи и ги изчака, докато съвсем се доближат, може би ще успее да се изплъзне незабелязано от тях, но ако го видят и сгрешат, пак ще спечели време, докато се обърне веригата и отвъдният й край се. Затвори…
Отляво дочу съвсем близо до себе си шума от крайните ловци. Самотата го бе възпитала на повече самогосподство, отколкото всеки негов брат, това бе предимство, което сам не осъзнаваше. Страхуваше се, но все пак тръгна нататък. Тази част на полукръга изостана, от другата страна вече дочуваше зад гърба си големия шум. Разбързали са се, помисли си Уму, защото Дау ще започне пак да избухва в гнева си, ще се откъсне от веригата, ще дотича до тях и горко на изостаналите….
Най-близкият ловец бе едва на двадесет крачки от него и чупеше клоните. Уму се сгърби и с цялото си умение се опита да заприлича на храста, чиито корени тъпчеше. Ръцете му заприличаха на клони. От гърба му като че ли излизаха трепкащи листа, краката бяха стъблото, което неподвижно продължаваше в силни корени. Аз съм храст и очите на ловеца ме виждат като храст, зелени листа на поклащащ се храст…
За малко не успя.
В изненадата си Хаим отпърво извика, когато стигна преобразения на храст Уму, и едва по-късно хвърли копието след куцащата фигура. Каменното острие проряза ръката на Уму, но напрежението от бягането подтискаше болката. Бягаше, макар да знаеше, че е напразно. Следата от кръвта нямаше да ги заблуди. И все пак бягаше, защото мислеше за копията, за другите, които все по-безпощадно, с ужасна болка щяха да потънат в месото му.
От виковете усети, че веригата още не се е обърнала, но преднината, която бе спечелил сега, означаваше само малко отлагане на мъчителната смърт.
Внезапно той спря в средата на една поляна. Имаше чувството, че го е ударил клон през лицето. Вдигна поглед, сиянието на „Галатея“ го заслепи. Затвори очи, но светлината пак го последва. Напразно закриваше лицето си с длани. Извъртайки се, застена, искаше да спре, но продължи да върви. Препъвайки се като сляп, все повече се приближаваше към блестящата светлина…
Когато сиянието на „Галатея“ проблесна в очите на преследвачите, те замръзнаха на място. По-възрастните си спомниха за отдавна изоставените на север ловни земи, където бяха срещали много остри скални игли, но нито една не искреше така. Стори им се, че околността гъмжеше от змии, приличащи люспестите си тела на слънцето. Племето на ловците още от далечните си прадеди носеше в костите си страх от влечугите, но кръвта на Уму ги тласкаше точно към скалите.
Дау гневно изсъска, след това тръгна нататък. Ловците го последваха с примесено чувство на страх и въодушевление, докато копията в ръцете им не започнаха да треперят. Змиите, помисли си Дау; змиите, мислеха си по-възрастните, но и младите трепереха, въпреки че никога не бяха виждали змии по голите скали. Когато Дау почувствува, че ако направи още една стъпка, ще умре от страх, обърна се, разблъска стоящите зад него и пренебрегвайки достойнството си, хукна назад.
Не след дълго цялата група се скупчи уморена и унила край огъня, откъдето разгневена и настървена бе потънала в гъсталака. Никой не смееше да говори за това, което се бе случило — дори и не разбираха какво бе станало, — и Първия изля в думи желанието на всички, когато след дълго мълчание изригна, че на следващия ден тръгват към нова ловна земя.
На сутринта обаче Еор се натъкна на четвъртото Мучащо, недалеч от последното, което бе намерил Уму. Ловците се успокоиха. Значи, и без загадъчния Уму има Мучащо, дори Еор го разпредели! Единствено страхът на Дау продължаваше да расте. Денят, в който трябваше да се бие, за да остане Първи, не бе далеч. Той щеше да настъпи, преди да са отишли на друга земя за лов. Отново раздухаха огньовете, за да си устроят пир със сърцето, дробовете и мозъка на Мучащото, преди да се заловят за уморителното опушване на месото.
Дау се мамеше. Вместо битката за първото място настъпи денят, в който никога повече нямаше да се страхува за бъдещата си съдба. Един нов, по-загадъчен и жесток страх го притисна в лапите си и това продължи до смъртта му.
Глава шеста
Единственият начин да се анализира всичко е в паметта, в стриктното и методично възстановяване на паметта. Да, най-важното е стриктността, защото възстановяването ще помогне на работата. Желанието да отвори очите си бе болезнено силно, тласкаше го да го направи, мускулите му се напрягаха.