Противно на волята си, трябваше да мисли с признание за Биънс, защото методът му, който се отнасяше до разумните черти на индивида, беше по-добър, отколкото очакваше. Ако тръгне откъм разума, подчинеността и волята ще му служат по-послушно.
Идеята му дойде на ум, когато стягаше роботите в склада. От избраните подготви за живот шест метални чудовища. Уму се страхуваше малко от тях, но това не разтревожи твърде много Жил — и те послушно започнаха да пълзят към долния въздушен шлюз. Сега трябва да отиде в командната зала — само оттам ще може да направлява напускащите „Галатея“ роботи — и там трябва да застане срещу нещо по-лошо от озъбения Норман. Значи, трябва да се подчинява само на разума и на силата на доводите, може би така ще бъде по-поносимо. Това, което се случи снощи, не бива да се повтаря никога вече. Помисли си само, ако Уму бе способен да направи всичко това, как би се отнесъл към заловения. Сигурно щеше да падне на колене пред него и да го обожава като господ… Ама че глупост, Уму не познава още господа. Боговете са създадени по-късно от хората, после унищожени от тях и отново са оставили само човека. Това са твоите спомени. Но и това е глупост. Не, не бива да разсъждава за това поне сега. Чувствуваше, че няма да се измъкне от тези мисли, само ще се придвижи по-далеч, зад границата на видимото бъдеще.
Непосредствената цел, значи, е месото — в устата му се насъбра слюнка — и всички онези действия, които спомагат за набавянето му. Въздъхна дълбоко и влезе в командната зала. Срещата бе по-лека, отколкото очакваше, но за това много му помогна любопитството. Историята на тези няколко дузини часа — от момента, когато седна под шлема на консоциатора, до момента, в който Ваня се строполи на пода — естествено се сля в онова същество. Предположения можеха да се правят за много неща — една от най-простите загадки бе появата и падането на Ваня — запаметяващото устройство за манипулациите на Мозъка съхраняваше не само реда на получените заповеди, но и времето на тяхното получаване, но като цяло никога повече няма да се възпроизведе. Наистина, не е и необходимо. Пристегна корема си, предупреждавайки се, че трябва да гледа на млякото само като на временно решение. Нужно е месо!
Автоматиката на въздушните шлюзове още включваше Мозъка, когато според програмата трябваше да се отвори долният въздушен шлюз пред замаяния и направляван от инфразвука Уму, който накуцваше към „Галатея.“ Повери командването на роботите, предавателят изчака, докато светнат и шестте лампички, и роботите бяха готови за радиозаповедите. Отвори шлюзовете и металните чудовища бавно заизлизаха от „Галатея“. След двадесет метра, когато ги виждаше вече на екраните, изкомандува „стоп“.
Проста и лека задача, но за къде да ги програмира?
Мозъкът ще има нужда от всеки свободен капацитет, може би и това няма да е достатъчно. На края се спря на командната система на двигателите. Когато стане нужда, роботите вече ще са се върнали. Включи готовата програма към предавателя и шестте робота потеглиха. Известно време ги наблюдава как се движат сред храстите, избягват дърветата и по-обраслите места, след това отново поемат посоката, определена им от командата. Напредваха бавно, но знаеше, че с тази скорост употребяват най-малко енергия, а и така ще стигнат сигурно до целта. След няколко часа ще спрат и според програмата ще се окопаят, доколкото могат, за да не може да ги отвлече поройният дъжд. И тогава лъчението на страха на петкилометровия пръстен ще обкръжи „Галатея“, така че да действа на всички, които искат да се измъкнат от него, но да пропуска идващите към кораба.