Има късмет в мига, в който видя Грухтящото. Знаеше, че за този късмет бе помогнал и той. Изпратените роботи бяха смутили сънливото обедно спокойствие на древната гора. Появата им вероятно бе ужасила обитателите й. И това Грухтящо до неотдавна сигурно е дремело под сянката на някое голямо дърво, а още по-вероятно бе да е изскочило към робота из една от приятните топли локви. Едната му страна все още беше изцапана с тиня. Сега безпомощно и гневно се въртеше. Невидимото, което го бе стреснало, нямаше никакъв мирис. От най-сигурния си помощник — вятъра — не долови нищо. Повдигна главата си да подуши все пак нещо, после хукна към най-близките храсти, но в последния момент се спря и потърси друга посока. Жил бавно повдигна лъчевия пистолет, стараеше се да държи тежкото оръжие, без да трепери. Грухтящото продължаваше да се върти, а дулото на пистолета се опитваше доста несръчно да следва движенията му. Жил изведнъж изгуби търпение. Уму отдавна беснееше по спиралата — натисна копчето и унищожи онази част от храста, където тъпчеше Грухтящото. Едрата маса послушно се свлече, но Жил не почувствува никаква ловна гордост.
С ножицата за рязане на метални листи Ваня сръчно разряза Грухтящото, толкова сръчно, колкото той движеше ръката си във въздуха. Отначало планира да натовари Ваня с месото, което искаше да вземе от Грухтящото за „Галатея“, но бе толкова гладен, че бързо се отказа, и миг след това засъбира сухи клони с робота. Спомни си колко мъчително и сложно бе всяко палене на огън след проливен дъжд и почувствува необикновено превъзходство над Уму, когато установи диска на лъчевия пистолет на нужната честота. За по-малко от секунда жълтите пламъци заоблизаха събраните клони и устата му се напълни със слюнка. Залъкът, който в съня му бе недостижим, сега щеше да бъде негов, още няколко минути и ще може да отхапе…
Месото над огъня държеше Ваня. Ръката на робота бе безчувствена и много по-издръжлива на горещина. Ако мъчителният глад не подтискаше всяка мисъл, Жил би се хванал за корема от смях. Комична гледка — Ваня послушно въртеше месото на огъня.
Най-после месото доби цвета, който дълго жадуваше да види — леко зачервено с бледорозови жилчици,- и изключи Ваня.
Месото бе парещо, като го духаше, той го прехвърляше от едната в другата ръка. От размазаната кръв мръсната му длан стана още по-зацапана. Жил мислеше ужасен за основните изисквания на хигиената, но те въобще не интересуваха Уму. Когато нямаше вече опасност да изгори устата си, Уму отхапа. Неописуем вкус се разля в устата му и той загълта бързо, без дори да дъвче едрите залъци, като че се страхуваше да не би някой да му ги отнеме. Уму заръмжа от удоволствие, а Жил в същото време изпитваше срам.
Глава осма
След като се засити, остана месо за още три дни. Той уби още едно Грухтящо, докато носеха с Ваня месото на първото до „Галатея“. Внезапно се натъкна и на трето не без помощта на Мозъка. Нямаше и четири часа, откак лазерният лъч го бе поразил, а дивите кучета и грифовете вече го бяха нападнали. Странно, но дивите кучета въобще не се страхуваха от Ваня и усещаха, че с това единствено куцо двукрако лесно ще се справят. Жил трябваше да избие с лъчевия пистолет много от тях, докато разберат на края, че това е по-страшно от тоягата или копието.
Хладилните шкафове на лабораторията не бяха пригодени да поемат огромното количество месо, което донесоха с Ваня. Затова изпразни два склада и нагласи климатичните им инсталации на точката на замръзването. Това консумираше много енергия — разбира се, това за запасите на „Галатея“ бе нищо, — но не искаше следващите седмици да тича отново за месо.
Отначало започна да се учи да говори с всички способи, които му идваха на ум. Постоянно преглеждаше връзката Уму-Жил. Часове наред измъчваше езика си, четеше дълги текстове, след това ги прослушваше и се гневеше, когато чуеше повече грешки от репродуктора, отколкото очакваше. Насилваше ръцете си с все по-сложни задачи, събираше връзка излишни инструменти, само за да може после с търпението на диамантен шлифовчик да ги подреди отново. Отвертката се огъна между пръстите му, поялникът изгори ноктите му и когато на края изнемощя, пристъпи за анализ към Мозъка. Много Грухтящи паднаха покосени от лазера. Народът на ловците бе пленник, но не гневът на Уму ги направи пленник. Щеше да има нужда от тях и затова трябваше да ги пази, колкото може по-добре.