Щом Мозъкът успя да се справи — доказателство за това е самият той, Жил, — тогава защо и той да не успее? Мозъкът, който бе планиран и създаден да служи на интересите на „Галатея“, бе все още способен за тези функции; а Жил бе най-важният човек след Биънс в изследователската група, която първа извърши такива експерименти. Истина е, че Мозъкът съхраняваше и неговата личност, но ако не бе му дал такава заповед от само себе си, Мозъкът никога нямаше да го направи. Това, че Жил съществува в тялото на Уму, бе благодарение на Мозъка, но идеята, принципът, заповедите произхождаха все пак единствено от Жил. Мозъкът бе само средство. И сега бе същото.
От креслото се чу стенание, съществото — страхуваше се да му даде име, докато не се увери, че е сполучил — се извиваше, искаше да освободи тялото си от прегръдките на ремъка. Да му се обадя ли, да го успокоя ли, или да го изчакам? В института след научните ценности придаваха почти първенствуващо значение на първата изречена дума. Ако Жил не бе държал на този момент като Биънс — който твърде често след първото лошо изречение не се и занимаваше повече със съдбата на експеримента, — признаваше, че съвсем нямаше да бъде леко. Ето и той изрече в първото си изречение името — поне в това изречение, за което си спомняше, че е първо, — а това означаваше вече успех за експеримента.
Стенанието се усилваше, започна бавно да се оформя в думи. Хриптеше, езикът му се движеше трудно, като говор на потънал в дълбок сън, но той промълви на чист земен език:
— … звезди… звездите… обичам звездите … да стана навигатор… само навигатор… другото не е важно! Само звездите…
Жил заизпитва срам. Толкова голям успех е вече несполука. След това сякаш на себе си вдигна рамене. „Ти желаеше така! Щом ще служи на Задачата, какво още искаш?“
Лежащият в креслото бавно отвори очи.
— Уму!
— Не Уму! Жил! Както и ти не си Тиак, а Сид.
— Зная, Жил, не се сърди, че те нарекох Уму — говореше безупречно на земен език, само интонацията му бе малко странна, — доста работи зная, Жил, и за доста си спомням. Дойдох от огъня, защото чух някакъв шум откъм върха на хълма…
Жил кимаше доволен с глава. Тиак имаше остър слух, но по-важното бе, че фазата на амнезията бе кратка.
— … после не зная какво стана, т.е. зная какво искаше да направиш с мен. По-точно не с мен, а с Еор, но това като че ли принадлежи някак си на друга координатна система…
Жил се хвана за главата.
— Как го каза?
— Не разбираш ли? Струва ми се, че би трябвало да разбираш. Бих могъл да дефинирам една друга част от това пространство, т.е. само с една друга система. Защото, ако съдържанието на пространството и на причисленото към него време, в което тръгнах от огъня — нека го обозначим със съдържание Т като Тиак — т.е., ако тази съвкупност за улеснение означим с Т, тогава онзи, другият, заедно с Еор фигурираше в намеренията ти — или целият този комплекс от намерения, който…
Жил уплашен го наблюдаваше. Това бе наказанието, задето при подготовката на програмата отдели толкова внимание на говора. Ще говори, докато не престане отвътре. Но това, че не чувствува двойния свят на спиралите на ДНК, както бе при Жил, а има координатни системи, е вече белег на самостоятелност. Изглежда, не бе напразно, че седя толкова във филмотеката. Разбира се, в действителност това не е двоен свят, а четворен. Това го знае и Сид, и точно това се мъчи да обясни. А би трябвало да знае, че и аз го знам. Внимавай, Жил, ще ти се завие свят.
— … значи обозначихме със С — съдържание Сид; Уму също е в съдържанието или по-точно трябва да го наречем С—У и тъй като чувствувам в себе си и твоите мисли, Жил, дори по-силно от съществуването на Уму- истински правилната дефиниция трябва да бъде С-Ж-У или Ж-С-У. Плюс Т, разбира се… Най-забавното е, че между другото зная твоето мнение за Сид, Уму и Тиак; вярно, че за Тиак знаеш чрез Уму, а в съдържанието Т мнението на Тиак за Уму, да, за този, който беше Уму, докато живееше при народа на ловците, докато живеехме… Не е ли прекрасно?
Прекрасно? Жил трепна.
— Не си ли уморен, Сид?
— О, не! Чувствувам се отлично! Силен съм и свеж, като че ли съм спал два дни…
— Гладен ли си?
Долната устна на Тиак се изпъна напред и се разтегли. Уму си спомни този белег на размишление, а в Жил се прокрадна страхът. Второто доказателство, че Сид бе прекалено сполучлив. Дали ще говори или ще работи, но знаеше със сигурност, че трябва да започне да работи.