Така или иначе той бе забравил, че е гладен.
— Не зная… трябва да се види впоследствие… — После изведнъж извика: — Ами да! Гладен съм! Много гладен! Снощи ядох за последен път! Кажи на Ваня, Жил, да опече едно парче месо!
Естествено, и това знаеше.
— Но да бъде голямо парче и да го опече леко, да не го изгори! Добре, че ме запита, Жил! Аз само говоря, говоря, а междувременно съвършено…
— Тогава запази за малко тишина, иначе няма да мога да дам командите на Ваня!
Сид замлъкна, но очите му гледаха Жил със същата любов, както след първия момент, в който дойде в съзнание. Едва Жил бе привършил с командите към Ваня, когато Сид отново продума:
— Искам да отида във филмотеката. — Несръчните му пръсти нетърпеливо заопипваха закопчалките на коланите. — Знаеш, Жил, че нямам нито минута свободно време! Трябва да бързам, трябва да наваксам толкова много, за да стана пак старият навигатор, който…
— Но сега ще почиваш!
— Заради фазата на регресията ли? Виждаш ли, Жил, и това зная, защото е в съдържанието, което преди малко…
Жил изгуби търпение.
— Щом като знаеш, мълчи!
Сид смутено притихна в креслото.
— Добре, ще мълча!
Жил със завист мислеше за Биънс. Той навярно би го сторил, но аз не съм способен. Не само защото не мога да излъжа Сид — би разбрал защо се протягам към инфрапистолета, та нали мисли с една четвърт от моята глава, — а защото Тиак е все пак почти брат на Уму. И дори да съм Уму или Жил, обичам го. А регресионната фаза при него е къде по-силна — надявам се, че поне това не знае. — Инфразвукът замъгли съзнанието на Уму, но го предпази. — По-малко получих наготово, но и не страдах толкова при преходите, както ще страда Сид. Това са най-лошите варианти. Биънс — не особено сполучливо — оприличи двете фази на циркулярното психическо смущение, интензитета на остротата след пробуждането и тежестта на последващата го депресия. Но с каквото и да го оприличавам, ще настъпи, при това скоро. Трябва да избързам, преди да се събуди, и да му бия още една доза успокоително… Но защо се надяваш, че ще можеш да го свършиш тогава? Все едно, трябва да се печели време, за да мога да реша…
— Жил — промълви страхливо Сид.
— Моля!
— Чувствувам, че ми се сърдиш… А не зная защо? Не искам да те оскърбя…
— Нищо не се е случило, въобразяваш си, Сид…
— Но аз наистина чувствувам, че…
— Казвам ти, че си въобразяваш! Това е вече началото на регресионната фаза, Сид! Затова е по-добре, ако заспиш. Ще ти дам приспивателно…
— Тиак го е страх да не боли! Не проумявам, Жил! Откъде може да знае това Тиак, умрелият е друг…
— Не започвай отново, Сид… Много неща и аз не разбирам, но зная, че този момент е най-малко подходящ за такива разговори… Сега ще спиш…
— Тиак се страхува…
— Успокой се, убождането от най-малкото трънче боли повече от спринцовката, а ти знаеш, че трябва…
— Да, но… не може ли поне с таблетки?
— Те са с бавно въздействие, Сид. След няколко минути ще се чувстваш толкова зле, че ще проклинаш, дето си излязъл на бял свят!
— Това не е много сполучливо сравнение, Жил! Ти би трябвало да знаеш най-добре, че аз не исках…
— Да, да, но сега вече действително нека оставим този спор! Защо не ми вярваш?
— Вероятно защото и ти не ми вярваш! Този Жил, който е в мен, е много недоволен и се безпокои, защото говоря много. Изглежда, усеща, че аз съм твърде сполучлив, и аз напразно искам да говоря по-малко, но не мога! Не разбираш ли?!
Сид започна да вика и да дърпа ремъците.
— Не искам! Не искам! Не исках да съществувам, но сега не искам и да умра! Искам да живея, Жил! Нямаш право да го сториш! Нямаш…
Спринцовката тихо изсъска. Сид утихна, мускулите му се отпуснаха. Жил го гледаше с празен поглед. Оттук остава само една крачка.
Не. Ще чака. Преди бе глупав, когато изпитваше състрадание. Не бива жалостта или неговата слабост да решават какво ще стане със Сид. Щом като един път го създаде, ще трябва да търпи бърборенето му. Има само една единствена мярка и ти само на нея ще се подчиниш, Жил!
Глава десета
Особено жестока игра на съдбата е, ако източникът на грехоизкуплението е доброто намерение и съвестната работа. Жил искаше Сид да бъде съвършен, да представлява правдиво копие на някогашния живот, съхраняващ в себе си земните спомени. Но именно с това го направи нещастен.
От бърборенето успя да го отвикне бавно. Рискува с един много внимателен микрошок и успя. После от сутрин до вечер Сид бе все загнезден в библиотеката. Очите му подпухнаха и се зачервиха от гледане на микрофилми и причината бе не толкова в количеството им, колкото в особената структура на очите на Тиак. Ваня се появяваше три пъти на ден с печено месо, тъй като за ядене Сид не се сещаше. Дори и с този зрителен недостатък той би станал отличен навигатор, ако не го вълнуваше непознатото земно минало, чиито овеществени спомени Жил твърде несполучливо направи желани за него. Снимките, бележките не цитираха пълнотата на миналото. Границата, до която бе достигнал Жил в проучване на миналото му, бе станала граница и за Сид.