— Това е майка ми — размахваше снимката, — но не мога да си представя една единствена нейна дума, движение. Никой не може да ми помогне — Обичам я, защото така искаше ти, но заобичах само снимката, защото тази, която е на нея, не си виждал никога, а следователно и аз. Мислих вече какво ще стане, ако с един микрошок въздействуваш и върху тази част на мозъка, но това не е решение. Паметта е комплекс. Кой знае колко ще загубя от това, което съм научил досега?
За миг Жил се учуди как може Сид да е толкова вещ в неговата специалност. С увеличаване самостоятелността на Сид много пъти забравяше за тази четвъртинка — Сид неизменно я наричаше компонент „Ж“, — която невъзвратимо бе в личността на Сид.
Във връхната точка на безпокойството си Сид захвърли на земята това, което го измъчваше. Започна да тъпче на пода на кабината събраните снимки и бележки. После грижливо ги засъбира, изглади смачканите и някои от тях отново подреди в кутията. Жил го гледаше безмълвен.
— На драго сърце бих изгорил този боклук — обясни Сид с очевидно спокойствие, — но зная, че утре или в други ден пак ще трябва да ги гледам, и ако не ги намеря, ще стане по-лошо. Това е моя малък фетишизъм. Собствено, безопасно развлечение. Само не зная какво бих правил, ако се изтъркат от употреба. Изглежда, че трябва да скачам по-внимателно върху тях.
Затвори кутията в стенния гардероб и иронично, като гледаше великия Алберт, се обърна към Жил:
— Ето, с него нямам проблеми. Ясно ми е, че не мога да зная повече за него, по-точно зная точно толкова, колкото когато представлявах онова космато същество. Това, което не знаем, го няма или ако ти харесва повече, не можем да знаем е нещо, което го няма. Какво мислиш, защо казвам това?
— Не зная.
— Много просто. Не ти идва на ум, защото не те боли. Преди да доведем тук Еор, а после и другите, трябва да поочистим доста неща. Трябва да унищожим всички лични вещи и да направим едно съвестно задълбочено изследване преди следващата репрограма. Не желая нито Ярви, нито Максим, нито другите да бъдат като мен. Трябва да помислиш и за това, че някои от тях могат да проявят по-голям от нужния интерес към кабината на Норман и че Максим и Ярви ще слязат на етажа на реакторите. Няма да е зле, ако още в началото на репрограмирането направим така, че в кабината на Норман никога да не е имало нищо и етажът на реакторите да чака празен Максим и Ярви. Трябва да ги погребем, Жил, трябва да унищожим всичко, което би породило объркващи мисли и чувства.
— Но…
— Зная какво искаш да кажеш и за това съм помислил. Подробностите остави на мен и на Ваня. Съвършенството на репрограмирането зависи от теб. Влизай във филмотеката и започвай с инженерните науки. Не си показвай носа навън, докато не те извикам да дадеш отчет — пред гроба ни. Тогава и другите ще знаят само толкова за нас.
След два дни Сид заведе Жил до един земен насип, недалеч от „Галатея“.
— Тук е всичко. Телата са в контейнер, а личните вещи в отделни херметически кутии. И, разбира се, един малък послеслов за някой заблуден кораб от славното бъдеще, който ще кацне на тази планета. Това е необходимо, да не се побъркат, Жил! Помисли си само, целият персонал с всички документи погребан, а самият кораб липсва! Само обгорена пръст от кацането! Прекрасно космическо крими! Цял живот ще си блъскат главите да проумеят. Все пак ги съжалих!
Сид решително пристъпи към земната купчина.
— Отведи ме оттук, Жил, по-скоро! И колкото и да те моля, не ме пускай извън „Галатея“… Зарових и собствените си вещи… Трябва да издържа някак си, защото нищо не ненавиждам така, както слабостта… на другите, но най-вече собствената.
На другия ден след обед Сид се затвори в кабината. Като го видя през вратата, че не върши никакви глупости, Жил се успокои.
— Ако доживея, ще бъде добре и за двама ни! Ако не, вече знаеш какво трябва да правиш при следващите репрограми.
Жил се поучи от този горчив урок. В репрограмата на Максим освен областта на говора, която твърде предпазливо въведе, нямаше никакви конкретни съдържания. Любовта към механиката и машините, сръчността, отмерената увереност — остави на неговото собствено съзнание… Репрограмата на Максим изготви за много по-кратко време от тази на Сид, но чувствуваше, че тази бе по-сложна. Страхуваше се да не би това изразено в желание съдържание, да е поверил премного на Еор. Тиак напълно изчезна в безнадеждната борба със Сид и Жил с основание си мислеше, че репрограмата на Сид не бе от най-лошите. От доброволното пленничество Сид обаче се оказа с друго мнение: