— Не мисля, че съвършеното изпълнение на задачата и доброто самочувствие са взаимоизключващи се компоненти. Дори ако Еор мисли само за работата, ако само тя го интересува…
— Но това води до едностранчивост на личността! Гримасата на Тиак несполучливо се опита да последва намеренията на Сид.
— Имам голям късмет, Жил, че по щастлива случайност тази романтика не се оказа в мен! Бог знае как си я пренебрегнал, но както виждам, на драго сърце си готов от някогашния екипаж на „Галатея“ да направиш съвършени супергерои! Съгласен си да продължиш оттам в минутите преди избухването на реакторите и не забелязваш, че нещо там навеки е унищожено… В мен и във всички, които ще дойдат след мен, никога не забравяй това, Жил, ти не възвръщаш старите астронавти. Искам да те предпазя от това заблуждение. Съществува само един-единствен изход — Максим, Ярви и другите да са способни да вършат работата си…
Сид стана и се запъти към библиотеката.
— Не зная, Жил, откъде измисляш тези глупости, тези твои етически проблеми. Аз — интересно — в „Ж“-компонента не чувствам такова нещо. Има една единствена норма: Задачата.
Извърна се от вратата, зачервените му очи — погледът на Тиак никога не бе способен на това — иронично го стрелнаха.
— В същност, Жил, ти искаше всичко това… Поне към собственото си въображение остани верен. И не забравяй, че „Галатея“ ще се завърне и това ще бъде само продължение на твоята заслуга. Много важно за Задачата е какви ще станат Максим и Ярви. Това зависи само от теб, но ти не си навигатор, нито инженер. За целия успех отговорността е единствено твоя и затова, признавам, не ти завиждам…
Глава единадесета
Небето бе облачно, въздухът потискащ и спарен. Тъпчейки клоните, Жил усещаше до мозъка на костите си напрежението от настъпващата буря. Сид закъсняваше. Отдавна съжаляваше, че го бе включил в този план. Не, няма да успеят. Напразно Сид го уверяваше, че така е по-добре. Еор ще дотърчи дотук, спокойно ще се поразходи и ще се остави да му бия дозата успокоително!? Наистина по този начин ще избягнат употребата на инфразвук и Еор ще стане по-съвършен. Сид се аргументира, че изчезването на Тиак не е оставило у племето такива подозрения, както бягството на Уму. Ако Еор го видеше, първото чувство щеше да бъде радост, той обичаше Тиак. Сид и Жил още говореха езика на народа на ловците, както преди. Вече опитаха. Ще мине време, докато Еор се усъмни защо Тиак говори толкова отдалеч и какво иска да му покаже.
Първият далечен гръм бе тих като шум от буболечка, но Жил потрепера. Народът на ловците бързаше да се скрие под дърветата. Невъзможно бе в такова време да прилъже Еор. С безпокойство гледаше в посоката, откъдето очакваше да дойдат. От храстите видимостта бе намалена, не се виждаше по-далеч от двадесет-тридесет метра. Какво ще стане, ако Еор не тръгне подир Сид? Ами ако го принуди да остане с него при другите? Еор е по-силен. Ако Тиак се опита да избяга от него… Сид не носеше нищо със себе си, тъкмо затова този план бе глупав. Напразно имам инфрапистолет, когато той е нужен там… Отново изгърмя, този път по-близо. Внезапно го обзе унинието. Край! Сид остана там или са го хванали и не го пускат. Загуби! Заслужава ли си въобще да продължава тогава? Ще се върне на „Галатея“, за по-малко от десет минути роботите със същата честота ще прогонят по-далеч племето от „Галатея.“ Грухтящи има достатъчно. До края на живота му стомахът му ще бъде пълен…
Изведнъж дочу шум от стъпки. Идваха! Олекна му, остави инфрапистолета и измъкна спринцовката от колана си. Докато Еор се осъзнае…
Храстите шумоляха, още пет метра и те щяха да се покажат.
Всичко се случи, както не очакваше. Стана толкова бързо, че впоследствие никой не можеше да упрекне другия. В момента, когато разтвори клоните пред себе си, Жил видя Сид и Еор да се обръщат. Гледаха зад себе си. Някой тичаше по следите им и чупеше машинално клоните.
Проблесна светкавица, гръм раздра надвисналите тъмни облаци и погълна в себе си всички звуци, дори и рева на изскочилия из храстите Ре.