— Коригирай орбитата на сондата, Сид! Ще чакам повторение!
— Излишно е! Любувай се на делфините!
— И това, което видя ли, не те убеди?
— Не искам да се убеждавам. Досега на тази планета аз бях най-съвършеното живо същество.
— А сега, изглежда, си най-низшето.
— Не разбираш ли?! — закрещя Сид. — Какво искаш да правиш с тях? Не виждаш ли, че са други, различни от нас…
— По-развити са!
— И какво печелим от това?
— Не мога да отговоря на такава глупост. Нор ако умишлено сгрешиш корекцията на орбитата на сондата, заклевам се, ще те убия! Какво правиш?!
Сид дръпна ръката си от командното табло и смутено замига.
— Нищо добро не предвещава това. Моля те, Жил, поне един път ме изслушай! Ще направя корекцията, както трябва, наблюдавай ги, колкото искаш, но не ги води тук! Не мога да обясня и не разбирам защо ти не чувстваш, че това ще ни донесе само неприятности.
— Но от какво се страхуваш?
— Не зная, но ме е страх. Ти не го ли разбираш?
— Не.
Сид се обърна и продължи да изчислява корекцията, мълчаха.
— Хайде, ела — въздъхна облекчено Жил. — Тук са! Гледай!
Опита се колкото може да увеличи първата част на записа. По страните на водорасловите клетници се появиха тънки пръчици, по три на всяка страна, не една срещу друга, а стъпаловидно.
— Нито един вид животно няма такава система плавници. Тези са гребци. Гребат, както ние нашите канута. — Във вътрешността на водорасловите клетки по-тъмните точки следваха движението на пръчиците в правилен, добре синхронизиран ритъм. Жил обясняваше с растящо въодушевление: — Виждаш ли, сондата работи с инфрачервена камера. Точките са по-топли, отколкото пръчиците, значи, това са хора.
— Не ме убеждавай, по-рано от теб го разбрах. — Гласът на Сид звучеше кухо. — Делфиновите бръщолевения ги измислих нарочно. Ти ми кажи къде е доказателството, че няма да ни донесат неприятности.
Картината подскочи, бяха стигнали дотам, където Жил я бе увеличил рязко.
Жил включи на десеторно увеличение. Като упоени мравки точките се залюляха към средата на екрана. След това се появи лодка, съвсем отблизо. Жил фиксира картината, с жадни очи поглъщаше подробностите, после отново я повтори. Греблата се вдигаха от водата и замръзваха във въздуха.
— Големината на греблата е колкото самите тях! Погледни колко са сръчни само, с каква чудесна техника боравят. Няма да правим друг запис, този е достатъчен! Отиваме там!
— Жил, не ми отвърна за доказателството?
— Не мислех, че си стигнал чак дотам, че до тази степен… че толкова много… — опита се да продължи и после избухна:
— Глупаво животно! С чий мозък мислиш? С чий език ме питаш „къде е доказателството“? Аз и ти сме доказателството! Да, ти и аз, заедно с мен! Това, което ние отстояваме… И това, което сгрешихме с Уму и Тиак!
Седяха един срещу друг с почти допрени лица. След това Жил пристъпи назад, въздъхна и махна с ръка.
— Остави ме на мира, Сид! Нека не се обиждаме повече. Ти виждаш само различията, това те дразни. Но колкото повече се гневиш, толкова по-ясно виждам, че сме едни и същи. Ревем в огледало… Ти и аз… Аз и ти… Дори и ако Уму и Тиак не бяха полубратя…
— Тогава защо не те е страх?
— Не зная. Но ще се погрижа — посочи към екрана — онези никога да не узнаят какво е страх. Няма да получат тази репрограма, която вече, ти добре каза, е „измърсена“ от унищожението на Уму, на Тиак, на Максимови и лудостта на Еди. Ще им дам истинска репрограма.
Сид се приготви да каже нещо, но преглътна, излезе от командната зала и завика по коридора:
— Ако наистина си огледало, може би няма да те обидя, ако ти кажа, че си луд! Луд! Луд! Луд!
Същия ден вечерта наследеният инстинкт на Уму разтревожи съня му с един осезаем страх, че нещо не е в ред, с един пристигащ отвъд границата на човешкото съзнание сигнал, който бе способен да проникне през шума на климатичната инсталация. Това бе необяснимото чувство, че Сид го няма в кабината.
Щом се отърси от съня, Жил веднага се сети къде може да бъде. Когато блъсна вратата на хангара, където бе Восп, която за щастие отвътре можеше да се затваря само чрез централното командуване, Сид вече свършваше с предохранителите на мотора. С клещи в ръце той слезе по опряната на машината стълба. Жил знаеше точно, че бе слязъл, защото сега следваше арматурното табло, а в кабината на Восп можеше да се проникне само отдолу. Заливът бе далеч. Само десетките хиляди коня на Воспа, по-бърз от звука, можеха да им помогнат да стигнат до залива. Хвана го за краката и го събори от стълбата. Когато се строполи, Сид дори и не опита да се изправи, сключи двете си ръце на главата и така търпя ударите. Започна да скимти. Всичката горчивина и страх на някогашния Тиак се възродиха в този глас и отвращението, смесено със съжаление, парализира краката му по-скоро, отколкото логиката: ако го убие, ще остане сам. Сид бе късал предохранителите и ги бе хвърлял, затова сега Жил трябваше един по един да ги търси по ъглите на хангара. След един час му помогна и Сид, като все още скимтеше и лазеше по пода.