Глава петнадесета
Жил изпитваше болезнен страх от риска и тъй като все пак не можеше да го избегне, се стараеше да го намали до минимум. С машините система „Восп“ бе летял много отдавна. При нормални обстоятелства на научните сътрудници рядко се налагаше да карат Восп. Подготовката на Жил за извършване на космически задачи бе като на всеки пилот, но щом като корабът се приземи на повърхността на някоя планета, на екипажа не му остава нищо друго, освен да изпълнява изследователските си задължения. Двадесет дни се упражняваха със Сид да управляват Воспа и в периодите на почивка с вълнение се наблюдаваха на запис. Сондата обикаляше по неизменната си орбита и всеки шестдесет и пет минути даваше сигнал за живота в залива. Жил гледаше как вкарваха лодките във водата, виждаше построените на брега колиби, тръгващите към гората и връщащите се от нея с плячка ловци. Бяха силни, богати и навярно, мислеше си Жил, щастливи. Двадесет дни не можа да види нито едно движение, което да говореше за страх. Заобича ги и се възхищаваше от тях.
Сид започна да говори по-малко, но нито веднъж не възрази. Понякога страхът проблясваше в кафявите му очи, тогава Жил се извръщаше и се правеше, че не забелязва. Когато Сид започна да управлява Восп уверено като Жил и нямаше какво повече да усъвършенства и по най-сложните операции, Жил даде два дни пълна почивка. Дори и да предоставяха през голяма част от пътя управлението на кораба на робота-пилот, само по себе си това бе уморително начинание. Никога не бяха работили толкова дълго време заедно с Жил и се страхуваше как Уму и Тиак ще издържат. Отначало мислеше да се приземят близо до залива и чак на другия ден да започнат работа, но се отказа. Да се търси място за кацане през нощта в непривичната кабинка на пилота, това наистина бе необмислено и прибързано. Жалеше всяка минута до момента, когато щеше да застане срещу този, който щеше да се събуди от упойката и щеше да започне нов живот.
Знаеше, че лодките напускат брега призори и най-отдалечените се връщат, докато слънцето достигне до зенита си. Затова промени часа на тръгването. По брега бе преброил поне шестдесет колиби и сред тях постоянно пъплеха хора. Трудно щеше да бъде да се изберат подходящи. Отчасти предостави решението и в ръцете на съдбата: ще избере тази лодка, която се намира най-далеч от брега. Разстоянието означава сила, смелост и единствената мярка за пригодност. Може тази мярка да не е най-правилна, но други няма.
Восп се извиси като стрела, за по-малко от секунда „Галатея“ се сви до искряща точка сред рядката зеленина на гората. След това преминаха през невидимия отдолу тънък паров слой и се оказаха в дълбоко синьо пространство, което запълни действителността и превърна рева на двигателите в жужене. Жил провери още веднъж нещата, отстъпи командването на радиопилота, удобно се намести във фотьойла и затвори очи.
Когато сигнализацията го събуди, летяха над море от ослепително бели облаци. До залива оставаха още петстотин километра. Жил измери с радара дебелината на облачния слой, разстоянието до земята, като искрено се надяваше долу да не вали дъжд. Не бе лошо да се знае дали когато вали, излизат за риба? Иначе все пак трябваше да кацне на брега, а бе излишно да упойва толкова много хора. А изборът? Толкова грижливо бе планирал всичко и ако тези нещастни облаци… Разтърси Сид, който, изпънал краката си, спеше на едната си страна. Още в полусънно състояние замига, погледна към облаците, после към уредите:
— Време е да започнем спирането — той дълго се прозява, — с тази скорост ще подминем. Остави тези облаци по дяволите! Насочи радара към земята, искам да кажа към морето!
Жил кимна, а Сид, за да компенсира сякаш дългите часове на безмълвие, продължи:
— Още веднъж ще ти повторя задачата. Когато видиш лодката, не бързай, няма да избяга; ако нещо ти дойде на ум, успокой се! Пак ще ги имаме. Друг е въпросът, дали можем да наречем това късмет. Значи, когато видиш лодката, ще изчакам да слезеш до вратата и да ми дадеш знак. Тогава ще загася моторите и ще започнем да падаме свободно. Не забравяй да се държиш здраво и пази стомаха си, това е моят съвет. На сто метра от морето ще включа двигателите и ще задържа до петдесет метра. После ще включа пропелерите и ще се опитам да остана на едно място. През това време ти ще ги упоиш. Лебедката ще пускаш ти, моята работа е да остана точно над лодките. Ще ти дам още един съвет! Нито от ентусиазъм, нито поради силни хуманни чувства да не ти идва на ум да откачаш кабела от себе си. Ще ги привържеш с късите ремъци към себе си и един по един ще ги изтеглиш горе, както хубаво го бе измислил. Може да им е неприятно, но и без това няма да чувстват нищо.Така че кабелът при всички обстоятелства трябва да остане при теб! Разбрано? Колкото и да внимавам, достатъчно е с пет метра да изместя Воспа и тогава подобно на Еди — започваш славния живот. Дори и такъв няма да бъде, защото инфрапистолетът ще остане тук.Е, разбира се, ако ме помолиш, мога да ти го хвърля отгоре. Жил се изсмя: