— Ти си луд, Сид, но приятно луд. Ако остана долу, ще ти махна с ръка.
— Не съм луд, а съм огледало! Дори и понякога да те тормози.
Жил продължи да спира, очите му заскачаха между стрелката на скоростомера, която бавно падаше, и екрана на радара. Появи се брегът. Напразно го бяха виждали толкова пъти чрез камерите на сондата, сега бе друг. Жил се смути за момент. Може би бе сбъркал в изчисленията или докато са спали, радиопилотът е сгрешил? Или радиовръзката между сондата и автоматичния пилот е прекъсната?
— Наляво! — каза Сид. — Не виждаш ли?
Заливът бе по-голям и плосък, отколкото очакваше. Непознат — чужд, приличащ на наполовина счупена чиния, наоколо хълмове, отвесни участъци и храсталаци от гората. Но удължените ромбоидчета на диатомовите водорасли пъплеха по края му и дори навътре, към открито море.
— Нали ти казах, че няма къде да идат — В гласа на Сид трудно можеше да се открие ентусиазъм. — Сега избирай бързо и слизай! Няма да ни видят, но шумът от моторите без време може да ги изплаши до смърт. Искам да ги изключа, колкото се може по-скоро.
Жил се поколеба, после посочи онази водораслова клечица, която далеч навътре в залива смело се клатушкаше върху вълните.
Сърцето на Аро е гордо. Напразно са надвиснали облаците, напразно пара покрива хълмовете, той каза, че дъжд няма да има. Другите глупаци се блъскат там, пречейки си един на друг. Една-две мрежи сигурно ще се уплетат и тогава край на риболова. Докато ги разплетат, само ядове и караници, а после на брега упреци и напразни обвинения. Така им се пада. Като неговия остър нюх няма никъде по брега. Разбира се, трябва да се вярва на нюха и не само да се вярва, но и да се внимава. Впрочем не само с носа си, но и с кожата си, с цялото си тяло Аро усеща дали ще има дъжд или не и колко риба ще занесат в къщи. Да се гледат само вълните — сега са сиви като небето — не е достатъчно, трябва да се чувствува какво има под тях, колко дълбоко под водата е стадото риба, което спокойно ще изчака, докато той, Аро, го обгради. Аро вярва в това чувство, а също и другите, които следейки знаците му, извъртят лодките си с безшумно движение на греблата. Защо да не му вярват? Аро признава, че в залива живеят много добри рибари, наистина добри рибари, такива като него, който изкарва всеки ден много риба на брега! Аро пръв се възпротиви на негодуванието на старите и качи жена в лодката. Наистина Аро не признава дори пред себе си, но тази идея му бе подсказана от ревността, от погледите на мъжете, които жадно поглъщаха Неа. Това бе обичай на брега само ако жените на намиращите се в морето рибари не се възпротивяха решително, а Аро имаше сигурното чувство така, както чувствуваше движението на рибното стадо в дълбочините, че Неа не се възпротивява много решително. Тя беше хубава, най-хубавата жена на брега, а Аро беше най-хубавият мъж. Наред с благоговението растеше и славата й на първата жена, която заедно с мъжа си гребе в морето. Тя не изчезна дори когато една сутрин, въодушевен от дързостта на Аро, Грон доведе със себе си Дие. Но Дие е друга. Тя е слаба и не издържа на гребане. Разбира се, и така е полезна. Силните й очи отдалече виждат перките на акулите, когато другите са заети с гребане или с мрежата, когато приготвят харпуните и гледат да не се уплетат въжетата, което най-много ядосва рибарите. Но дори и нищо да не вършеше, Аро пак щеше да я търпи заради Грон. Грон е добър рибар, вторият рибар в лодката, първият е Мат. Ако Аро го нямаше, несъмнено Мат щеше да бъде най-добрият рибар на брега. Най-голямото мъжко достойнство за Аро бе мълчанието, докато другите постоянно бъбреха. Мат мълчеше и слушаше Аро. Мат бе чудесен, но братята на Аро не бяха такива. В себе си той дълбоко съжаляваше за това — ако не ги е страх от мен, още тук, съвсем близко до рибата, постоянно ще бъбрят. Не мога да разбера как могат да се различават толкова от мен, нали и тримата сме родени от една майка и един баща. Но затова пък Аро, Мат и Грон са добри рибари. Еви и Опе също ще станат добри рибари.