Последното изречение още звучеше в ушите му; но сега с вас ще бъде много по-добре. Наистина ли? Трябва да вярва, иначе всичко губи смисъл. Бе ядосан на себе си, защото неговото напрежение и съмнение не бе много по-добро от необоснования страх на Сид. В същност доста почтен, но порядъчно груб двойник. Сега той би трябвало да говори, впрочем трябва да знае, че въпреки тялото на Уму аз съм най-старият! Не, това е глупост. Искам да кажа с най-висок ранг за възраст. Намерил кога да мълчи и да зяпа. Все пак добре, че се отказа от това просташко зъбене. Дали няма да го хване регресията? Аз съм грозно животно, но не съжалявам! Не мога да се позная в него така, както седи със смръщено чело и ме гледа, сякаш съм прозрачен. Не, това е някой друг, вече зная кой е. Познах го, само че е ужасно да го изрека. Тази, тази, тази, тази фигура, очи, уста, това високомерно и ненавистно мълчание, да, това е той, Норман!
Жил скочи и накуцвайки, започна да ходи. Глупак! Не ти издържат нервите. Полетът, седемте пъти повторената атракция по кабела между лодката и Восп… И на този атлет с непроницаема душа щеше да му дойде много. Погледът на Мат любопитно го следеше.
— Защо куцаш? При пренасянето ли пострада?
— Като малък си счупих крака — Жил махна с ръка, — но сега се движа нормално. Дори той е причината аз да съм тук.
— Не си ми говорил за това.
— Защо? Да ти разкажа целия си живот от светото си рождение ли? Ние — Жил прекъсна, — т.е. моето бивше племе, можеше да брои най-много до двадесет, дори някои имаха това за неимоверна трудност. Но годините не сме броили.
— Странно — любезната усмивка сега стана любопитна, — значи, нашите старци действително са твърдели, че едно време са живеели… хм, такива космати същества като вас. Ние не им вярвахме.
— А са били прави. На този континент например моето племе е най-развито.
— Разбира се — настъпи тишина, — разбира се. Впрочем в противен случай изборът на „Галатея“ не би паднал върху вас. А езикът ви колко е развит? Би ли казал няколко думи?
Жил започна да се върти. Чувствуваше, че по протежение на гърба рядката му козина настръхва.
— Слушай какво ти, гладкокожо генийче — изсъска през зъби Жил, — ти, двукрако съвършенство, ти, Аполон Белведерски, защото за съжаление и това знаеш. Ние не уреждаме тук някакво зоологическо представление! Разбираш ли? Не съм говорещо шимпанзе.
— Прощавай, Уму, не ме разбирай накриво. Аз само от научна гледна точка…