— Плюя на научната ти гледна точка! Не ме наричай Уму! Аз съм Жил.
— Аз също, но от това по-късно могат да възникнат компликации.
— Докато сме двама, няма да възникнат.
— Аз не се възпротивих, когато ме нарече Мат, наистина ми е все едно.
— Повтарям. Аз съм Жил! По-добре още в началото да проумееш това.
— Прието. Безусловно си прав, че държиш на името си, Жил.
Мат се облегна в креслото. Зъмълчаха.
— Значи, досегашните резултати — продума не след дълго Мат — са прехраната, която си осигурил, и Сид, така както е научил навигацията.
— Какво разбираш под това „така както“?
— Каквото означава. Можеш ли да му повериш „Гадател“?
Жил не отвърна. Излишен и нагъл въпрос. Отговорът е очевиден. Но по-добре е Жил да задава въпроси:
— Какво ще кажеш за другите? Предполагам, че добре ги познаваш.
— Да. Четири години риболувахме заедно. Трябва да те поздравя за избора ти, Жил. Разстоянието до брега беше правилен критерий. Благодаря ти и за това, че не остави никого в лодката. Отдавна вече ни свързват много неща.
— Не би ли могъл да говориш малко по-общо? Кои са те? Какви са? На кого са двете жени?
— Би било дълго и излишно да разказвам. В същност Неа е жена на Аро…
— Слабичката ли?
— Не, другата. Слабата е Диа, тя е на Грон. Двамата млади, Еви и Опе, са деца на Аро. Къде са сега те?
— Дадохме им приспивателно. Сид ги пази.
— Какво им дадохте?
— Приспивателно. Аментипан. Трябва да спят, докато не им е дошъл редът.
— А аз? И на мен ли дадохте?
— Не. За упояването ти използвах толкова енергия, колкото на Земята, в института… — Жил прекъсна и отново започна да се поти. — При човекоподобните маймуни няма друг критерий. Но вие, изглежда, сте по-чувствителни. През целия полет бяхте под въздействие на упойката и теб те доведох направо тук.
Мат помълча известно време.
— Струва ми се, Жил, че си позабравил някои неща.- Гласът му бе тих, очите му като камък. — През последните две години в института въобще не използвахме аментипан. Ако позволиш да ти припомня, работехме с електронна упойка. И тъкмо аз, т.е. ние, открихме, че аментипанът има вредно странично действие. Не си ли спомняш?
Жил усети, че таванът на командната зала ще пропадне. Сякаш огромен камък се стовари върху главата му. Ослепителна светлина избухна в очите му. Затвори ги, стана тъмно. Забравих, забравих, грохтеше скалата в главата му. Не, не съм забравил, не съм и знаел. Всичко пропадна, няма да дойдат на себе си. Колко ли нещо още липсваше? Краката му трепереха, трябваше да седне.
— Нищо, Жил, още можем да им помогнем! — Гласът на Мат бе мек и успокояващ. — Каква доза им даде и кога беше това?
— Един сантиграм. Половината от нормалната доза. Помислих си, че несвикналият към химикалите организъм…
— Кога?
Няма да дочака да ги спасят, а доброто им исках. Това и той трябва да знае. Дори го знае. Но тогава защо…
— Кога? — това вече го шибна. Също както Норман беше свикнал да привлича под отговорност глупавите си подчинени.
— Преди около… около пет часа. Когато пристигнахме.
Мат скочи, залюля се. Все пак репресията — заскимтя, надявайки се, но Мат се съвзе. Наведе се и се протегна с маниер, присъщ само на земните атлети. „От мене — помисли си горчиво Жил, — от мене го е научил.“ Отпусна мускулите си.
— Къде са?
— Ще те заведа.
— Не се мори, старче! — Усмивката му бе топла и искрена. — Ти си в по-лоша кожа от мене. Ще се оправя, ти само кажи къде са. И не го взимай толкова присърце. Ще включа към тях електродите и след четиридесет и осем часа от аментипана няма да остане и следа. За по-голяма сигурност ще направим един анализ, кръвта веднага ще покаже. Но какво ти обяснявам, ти го знаеш не по-зле от мене. Дори вече ти дойде на ум.
Не е вярно, не ми е идвало на ум и никога няма да ми дойде. Най-жестокото е, че никога не съм чувствал празнотата. Сид бе прав. Разбира се, не така, както той го разбираше. Това, което не знаем, го няма. Но какво е това, за което не знаем? Кой е начинът да открием празнотата? Само тази скала се върти и гърми в главата ми.
Няма да дойдат на себе си, няма, няма!
— Благодари на себе си, Жил, че не си им дал два сантиграма!
Мат се смееше. Жил го ненавиждаше. Ще го ненавиждам, докато продължава да живее, и това е лошо, много лошо. Но още по-лошо е, че е прав. Нямам сили да го съпроводя. Скалата се върти, краката ми треперят, ще падна на стълбите и отново ще започне да ме утешава.
— В жилищните кабинки са — измърмори Жил. — За деветимата ни, разбира се, ще бъде малко тясно. Но семействата могат да бъдат заедно и аз ще остана със Сид. Тогава ще се поберем точно.