Жил замлъкна. Погледът на Мат излъчваше пълно безразличие и безкрайна нетърпеливост.
— Какво искаш да узнаеш? — с трептящо вълнение запита Жил.
— Не е лесно да се формулира. — Мат млъкна, очите му се отправиха към тавана на коридора, но тръбичката на лазерния пистолет не се и помръдна.
— Добре — продума отново Мат, — имал ли си някаква причина, идея, т.е. имал ли си някаква мотивация, колкото и несъществена да ти изглежда сега, заради която избра мене за първи? Дори и да е специфично съдържателна, типологическа, последица на определена възраст, или да отидем по-далеч, да е нещо неопределено, като симпатия, като чувствена мотивация…
Жил усещаше, че мускулите му се напрягат. Дори и животът му да зависи от този отговор, пак няма да издържи. Ще отнесе със себе си признанието, няма да сподели с него, че носят в себе си скрито и невъзвратимо други. Биънс също така гледаше тавана в последната минута, защото бе страхливец, и аз толкова пъти съм го виждал, че знам, не може да стори другояче. Но няма да му доставя удоволствието да го узнае. Точно така! Това ще го заболи! Аз също не обичах Биънс.
— Не — гласът на Жил трепереше, — нямах никаква мотивация. Имах две възможности. Можех да те оставя без име, без минало, да бъдеш опитен екземпляр като всички други! Спомняш си, нали, за напълно стандартизираното стадо бели мишки в института? Там принципът бе да няма мотивация, тя пречи на експеримента.
Вече не го гледаше, но лицето на Мат се сбърчи. Успя. Жил тържествуваше отвътре. Поне още веднъж ще го жегна.
— А сега не зяпай към тавана, а ме погледни в очите. Хайде!… Биънс!
Знаеше, че няма да усети никаква болка. Последното, което видя, бе проблясването на червената индикаторна лампичка.
Глава седемнадесета
Тази последна вечер обещаваше да бъде по-неспокойна от предишните. Още по обед бе намерил останките от хеликоптера и това му вдъхна увереност, че е на прав път. Гъсталакът с нищо не подсказваше, че всъдеходът е идвал. А когато се осмели да погледне в полуразрушената кабина и видя оглозганите до бяло от мравките кости на Ре и Еор, се успокои напълно. Цял следобед си игра да хвърля костите една по една надалеч — гневът му намираше в това голямо успокоение, — след това се опита да намести парчетата от кабината. Със счупените копия, така както ги бе вързал, и с парчетата от перките запълни две по-големи цепнатини. Така бе по-добре от всяка пещера — насам и без това ги нямаше — и по-удобно от гъстотата и бодлите на храстите, или пък на хоризонталните клони на дърветата. После разбра, че всичко бе напразно. Единствените смели посетители бяха мравките, чието присъствие не бе от най-приятните. Отново се разгневи, но бе прекалено уморен, за да започне да руши това, което бе създавал до мръкване. "Търпение, Еди — изрече гласно, — отложи за утре! По-добре да им направиш сюрприз." Отдавна бе свикнал да говори гласно този език, който освен него никой в племето не разбираше. Това несъмнено бе единственото доказателство пред самия себе си за по-високото стъпало на своето развитие. Все повече започна да пести лазерния заряд на пистолета. И сега, въпреки че и по-рано не считаше гърбавите стени на кабината за подходяща публика, Еди дълго руга на глас Жил и Сид. Руга ги на земен език, защото другият не бе способен да предаде пълно ненавистта и винаги, когато се опиташе, се оказваше безпомощен и печално замлъкваше.
Не, не са го победили. Поне така му се искаше. Впрочем бях умен, дори и предвидлив. В лазерния пистолет има още толкова енергия, колкото да разтопя долният въздушен шлюз, ако не искат да ме пуснат. Ако намаля интензитета, ще стигне за още по-дълго. Ще мога да унищожа не само тези двама нещастници, но и цялото племе. Тъкмо затова се оказах мъдър, защото не продължих да изчаквам. Ако роботите не ме пуснат, за всеки един ще са достатъчни пет секунди, най-много десет…Естествено, не е необходимо да го прахосвам повече. Долният въздушен шлюз…
Не, сигурно ще бъде отворен. Ако незабелязано се промъкна край роботите, няма причина да не излязат. Хеликоптера не дойдоха да потърсят, това означава, че са се отказали от мен. — Самодоволно се изкиска. — Но аз не съм се отказал. Нищо не желая толкова силно, както утрешната среща. Все едно как ще ме приемат, няма да ги питам. Имам нужда от цялата „Галатея“.
Няма да спорим, в момента, когато ви видя, искрено се надявам всичко да бъде готово за щастливото сбогуване. Ще пестя. По една секунда е достатъчна за всеки. После ще имам време да мисля дали да взема със себе си Ваня или някой друг робот, а може и повече. Току-що възникналата идея го зарадва. Да, точно така ще направи, роботите ще върне племето около „Галатея“. Животните! Тогава никой, никога повече не ще се съмнява в неговото вечно могъщество! Но съмнявал ли се е някой? Уби Дау и страхът на ордата му даде такава власт в ръцете, за която дори не смееше да мечтае. И пак не остана доволен. Жаждата, която все повече го измъчваше, не можа да се успокои нито от унищожението на съседните племена, нито от труповете на убитите при лова животни, които даряваше на народа на ловците. Навсякъде около себе си виждаше треперещи същества; колкото повече показваше могъществото си, толкова повече техният страх растеше. Обясняваше им, искаше да ги учи, но те във всяко негово движение и дума виждаха заповед и трепереха от страх, че ако не я изпълнят, отново някой ще умре. Вярно, бе нетърпелив, това бе грешката му. Но можеше ли да бъде другояче след тези напразни усилия, след това безрезултатно обучение? Обичаше и обожаваше Меи. Откакто си спомняше, винаги я бе ревнувал от Ре. Ре загина, само един жест трябваше да направи, за да поучи Меи, но всичко се обърна с главата надолу.