Еди напразно разбираше отвратителните желания на Хаим. Докато Еди я прегръщаше, хладно си мислеше с какво въодушевление и радост би се насладил на убийството на Хаим. В същото време знаеше, че за това, което стори, виновен бе само Хаим. Или може би Еди? В края на краищата и това е вече все едно. Сега, една година след убийството и на Меи, не може да си отговори защо го направи. Заради лудата ревност от Хаим или заради своето превъзходство?
Тези, които останаха от племето, бяха една мека, неспособна човешка сила, жалки остатъци от някогашното племе и твърде сити, за да могат да се защищават дори няколко дни. Но ако се завърне сред тях, ще бъде друго. Да, ще ги доведе тук и ще опита още веднъж. Още не знае как, подробностите не са му ясни, но те не са и важни. Важно е действието, единствено действието, в което може да се вярва, в което трябва да се вярва. Мисленето го умори. В такива моменти си спомняше за Жил с иронична признателност. На него трябва да благодари, че не е толкова безволен и размишляващ. Сега наистина му е признателен.
Ще се завърне и ако трябва, ще запали пред тях гората, ще стопи скалите само за да му повярват. Изтегна се на седящите една до друга седалки и притисна лазерния пистолет към гърдите си. До последния момент, докато заспи, си мислеше какво очаква утре Сид и Жил. Представи си ги изгорени до пепел край „Галатея“ и как се завръща с още по-голям триумф при народа на ловците. Всичко, което се случи досега, бе само опит, експеримент, в който и той сбърка. Истинското учение едва сега започва. Ще ги избавя, защото вече знам, че съм занесъл при тях действието и свободата. Никога по-ясно не бе чувствал, както през тази вечер, че за досегашните му грешки са виновни единствено Жил и Сид и, че Еди е способен на всичко, ако „Галатея“ стане негово притежание.
Рано сутринта се събуди гладен. Предишния ден не бе ял, както трябва. Бе непростима грешка да прахосва останалия лазерен заряд за лов. Намери няколко годни за ядене корени, вдигна от гнездото една птица и жадно натъпка в устата си още слепите пухкави пиленца. Не беше лошо да потърси ново гнездо и още корени, но се страхуваше, че до вечерта няма да стигне до „Галатея“. А на всяка цена още днес трябваше да стигнеш там, Еди! Не само защото тези корени никога няма да те наситят, а защото там те чакат. Да, чакат те, както плячката — зъбите, както дървото — светкавицата, както огънят — водата, както преклонената глава — тоягата. Имаш цел, Еди, и празният стомах не може да ти попречи. Двадесет и трети ден, откакто си изоставил племето, не бива да отлагаш повече, още днес трябва да действаш!
Продължи да върви на югозапад, проклинайки гъсталака, от чиято гъстота тук на север бе отвикнал. „Ще се върна с всъдехода — реши той, — ще взема и роботите. Ще бъде лудост да се измъчвам отново, когато цялата «Галатея» стане моя.“
Ако Жълтия Убиец не бе натъпкал до спукване стомаха си, нямаше да направи грешка при скока си. Така Хаим получи с една десета част от секундата преднина пред тигъра, което му позволи да отстъпи ужасен и да приклекне сред гъстите храсти. Но Жълтия Убиец не беше гладен, той беше разгневен, задето някой бе дръзнал да смути спокойствието му. Когато тигърът скочи отново и бе във въздуха, храстите зад него избухнаха в пламъци. Жълтия Убиец не предполагаше, че си играе с живота. Той, господарят на гората, навярно не знаеше, че съществува подобно нещо, че и това е възможно. Хаим бе принуден да клекне отново и от лазерния пистолет изригна огнен вулкан. Изгори ръката си. Усети миризма на опечена кожа. Изрева от гняв и от непоносима болка в мускулите. За момент Жълтия Убиец се смути от този странен глас, от дима на изгореното и застана неподвижен. Лявата ръка на Еди висна безжизнена. Сега нямаше да може да насочи бързо и точно тежкото оръжие.