За да нагласи тръбата на лазерния пистолет точно под брадичката си, трябваше да погледне звездите. И в този момент ги загледа учуден, като че ли за пръв път в живота си ги виждаше.
Глава осемнадесета
Дие слезе в кухнята и Грон на драго сърце, както винаги, би се провикнал след нея, за да остане. Установеният ред бе наследствен и непроменяем. На четвъртия и дванадесетия час след събуждането си Дие трябваше да отиде в кухнята и най-късно след четиридесет минути да се върне в командната зала. Сега тя ще му донесе храна, а след четиридесет минути Еви ще направи същото за Мат. Тогава Грон вече ще спи. Точно след осем часа ще се събуди и всичко ще започне отначало. Първа смяна работят той и Дие, а втора — Еви и Мат. След събуждането си Мат веднага започваше контрола, а ако бе необходимо, към него се присъединяваше Еви. Когато Дойдеше ред на двигателите, Грон тръгваше с Мат, а Еви заемаше неговото място. Но това ставаше рядко. Грон не си спомняше вече кога за последен път бе слизал на долните етажи. Те бяха под надзора на роботите. Грон не се въодушевяваше твърде много от тях, но все пак бе по-добре с тях долу, отколкото да седи самотен тук.
Най-тежки бяха тези четиридесет минути на самота. Два пъти един след друг изигра Мат и не пусна Дие да отиде долу, каза, че не е гладен. Мат забеляза — нищо не можеше да се скрие от него — и го заплаши. Оттогава Грон се стараеше да свикне някак си с тази самота. Наистина никога не оставаше сам пълни четиридесет минути, защото Дие бе сръчна и свършваше бързо. Все пак струваше му се, че чака цяла вечност, от която няма спасение. Уредите чуждо и противно светеха, а стените… за стените бе по-добре да не мисли. Когато научи предназначението на всеки един от приборите, известно време им вярваше, дори ги обичаше. Тогава те мигаха успокояващо, сякаш казваха: седи си спокойно, всичко е в ред, ние бдим за теб. По-късно му дойде на ум тази проклета мисъл. Оттогава Грон ги ненавиждаше, защото всяка следваща минута показваха друго — хиляди опасности, които се таяха коварно в някой кабел, реле — или идваха отвън, от безкрайното тъмно нищо, което бе привидно празно и все пак пълно с опасности. Това, което бе извън стените, бе самата смърт. И да не бе го учил, пак би го почувствувал. Сега вече знаеше, че защитата на стените бе само илюзия, всеки един момент можеха да извършат предателство.
Вече се бе опитвал да мисли със затворени очи. Нямаше нищо рисковано, защото всяка опасност се придружаваше със звуков сигнал. Но в мислите си не намираше успокоение. Защо? — изникваше веднага въпросът. Няколко пъти през изминалата година възстановяваше по някоя мисловна картина и въпросите продължаваха да се множат. Напразно намираше за тях повече или по-малко успокояващ отговор. Другият в него все по-упорито търсеше обяснение и раждаше нови въпроси. А в залива всичко бе толкова спокойно — Грон дълбоко въздъхна. Сега Мат спи и е невъзможно да разбере, че мисля за залива, защото тази мисъл е забранена, дори престъпна. Единствено Аро се осмели веднъж и плати скъпо за това. Не, това не е така. Нямам никакви реални основания да търся връзка между думите на Аро и сегашното му състояние. Дори и Мат се направи, че не го чува. А промяната с Аро започна много по-късно, много след като бяха стартирали. Едва на края на втория или третия цикъл Еви усети тази промяна. Грон и Аро никога не се срещаха. Неговата група се сменяше от другата, в която навигатор бе Опе, а Аро отговаряше за двигателите и според непроменимия ред отиваше да спи. Докато Грон бе на поста си, Аро легна да спи и осемте часа се превърнаха в едномесечен сън. Единствено от Еви Грон можеше да узнае, че Аро се събужда все по-трудно. Опе, на когото последните осем часа съвпадаха с първата част от цикъла на Грон, се оплакваше, че Аро е отслабнал още повече, станал е злояд и понякога изглежда напълно объркан. Само седи и зяпа пред себе си.
Що се отнасяше до бремето, първи Мат не издържа. Откакто бяха излетели, той работеше шестнадесет часа, а осем почиваше. След едно свое събуждане, когато намери Мат в особено добро настроение, Грон рискува да го запита. Бе още сънен и може би затова свежестта на Мат му се стори толкова неестествена. Мат се смееше и обясняваше: „Какво толкова, вие ще живеете повече. Най-малко толкова месеца повече, колкото сте спали по пътя, а може и повече, защото не се ядосвате много. Не се прави на герой, Грон, и не ми благодари. Не го правя за вас.“ Дори и ако репрограмата не беше променила искрената природа на Грон, то животът скоро го научи на простата истина: единственото нещо, което не носи неприятности, е мълчанието. Не отвърна на Мат, но много пъти след това се залавяше за думите му: „вие ще живеете повече…“ Навеки изгубеното минало! Когато се осмеляваше да си спомни за него, изпитваше страшна болка. Настоящето също бе страшно и непоносимо — особено тези минути на самота, — но истинският страх дойде от думите на Мат. Продължението! Да продължат да изпълняват т-о-в-а, да продължат да търпят установения ред. Какво ли ги чака след последната стъпка? Знаеше колко е пълно това наследство, което получи от репрограмата на Жил — с когото нямаше и намерение да се оприличава, — но и това бе достатъчно, за да го изплаши от собственото му земно бъдеще. Най-доброто, което можеше да се случи, бе да намери един подобен залив, където ловяха риба и живееха спокойно, и който никога вече нямаше да види. Може би щяха да се върнат като герои при онова човечество, което… Но тези мисли бяха тресавищна зона и Грон не се осмели да продължи не заради Мат, а заради самия себе си. Навярно и Аро бе мислил така и това за него се бе оказало фатално. Но дали трябваше да стане това? Колкото и да бе страшен, Грон винаги се връщаше в онзи първи момент. Странно, тъкмо в онова замъглено състояние бе намерил началото. Залата бе същата, само че тогава нямаше време да се страхува от стените й. Мат и Дие се бяха навели над него, а високо над тях, почти до тавана, видя вдлъбнатата вътрешност на полукълбото на консоциатора. Въпреки че съзнанието му бе неспособно да разбере присъствието на Мат и Дие, веднага долови какво значеше всичко това. Що се отнася до присъствието, с него впоследствие си имаше много проблеми и интересно, това бе състоянието, в което Мат им бе помогнал най-много, особено защото не им даваше да се отпуснат. Всички те знаеха, трябваше да знаят, че онези мисли, които чувствуваха за свои, произхождаха от едно същество, наречено Жил, много по-умно от тях. В същото време Мат държеше всеки един от тях да остане със собственото си име. Както люлееща се лодка върху вълните на силно развълнувано море, така те се лутаха между двата различни пласта на съзнанието. Това бе винаги опасно и несигурно и поради изоставената празнота — мъчително, отвратително, но желано.