Ако бе малко по-лош кибернетик, може би нямаше да се страхува толкова. Това му съзнание бе достатъчно да усеща опасностите, възможностите за грешки, но недостатъчно, за да върши спокойно работата си като Сид. При междузвездните полети нищо не се оставяше на случайността. Всичко се въвеждаше в почти безкрайния капацитет на паметта на Мозъка до целта, до крайното осъществяване на програмата, до завръщането на Земята. Контролът на въведените програми се извършваше, като се моделираше целият път, разбира се, с други фактори на времето, тъй като използваха нормалните, продължителността на контрола би била колкото пътя. Още на Земята полетът се програмираше до целта и обратно. Определянето на очакваните невралгични точки чрез статистическата вероятност бе работа на кибернетиците. Това и той можеше да върши, но как щеше да реагира „Галатея“ на пълната с опасности жестока действителност, на грешките?
Най-големите трудности, така поне мислеше, бе преодолял. Предвидено бе „Галатея“ да пропътува разстоянието за тридесет-четиридесет години, но отрязъка от пространството, който ги отделяше от Слънчевата система, щеше да измине за повече от сто и петдесет години. Това бе достатъчно дълго време, за да могат ориентирните звезди от интерстеларната навигация да изменят местата си. Натрупването на малки неточности още повече затрудняваше програмата на Мозъка — метеоритни рояци, облаци прах, тайнствени тъмни звезди, както в прочетените книги от детството, пълни с опасности, всяващи ужас. Не, пространството бе необикновено празно, поне в тази част от Галактиката. А и оттатък нямаше нищо особено. Необикновена смелост е необходима, за да се преодолее монотонността на движенията и напора на собствената мисъл. Когато още летеше под командването на Норман, не се вълнуваше от тези въпроси. Невъзмутимата желязна дисциплина на Норман бе толкова дразнеща, че винаги осигуряваше достатъчен пълнеж за вътрешно негодувание. Понякога фино му се противопоставяха, като разговаряха за нелепости като например, че в собствената си кабина днес Жил е складирал по друг начин бельото. Тези разговори не бяха забранени, но Норман не ги обичаше. Едва сега го разбира, за всичко го разбира. Този, на когото лежи отговорността, не може да бъде друг.
Не знае защо се надяваше, че като излетят, ще бъде по-леко. Още от първия миг той изискваше неимоверно много от тях. А ямите на безпокойството? Правилно ли бе действал, не бе ли сбъркал някъде незабелязано и непоправимо? Отначало, когато унищожи онези двама нещастници, които се осмеляваха да се наричат Жил и Сид, изпадна в паника. Напразно, впрочем и той самият се бори още с изкушението да се нарече Жил. Но не можа да устои. Жил присъстваше много повече от невъзвратимо загубените навигационни или механистични интереси на Сид, Норман, Максим, Ярви. Оттук безусловно следваше дразнението, което предизвикваше Жил, когато се опиташе да се оприличи на Мат. Мат разбираше, че не може да бъде другояче. Онзи дивак толкова старателно защищаваше собственото минало на Жил, че понякога му се искаше да анализира чрез репрограмата и възприемащия Мозък онзи определен от обстоятелствата случай, но никога не го направи. Жил не бе му забранил, но се чувствуваше просто безпомощен. Дори и така да е, нищо вече не може да се промени. Той, Мат, се подчинява на Жил. Разбира се, при известни ограничения. Но именно тук е трудността, а от Жил не може да иска съвет. С такова високоразвито същество, каквото е той, Мат, никога не са правели експеримент. И двамата трябваше да се убедят, че дори и за миг тази единна двойка не можеше да се раздели на изпълнител и пасивен наблюдател. Но докато могат да служат на Задачата, това няма значение.
Това, че другите излязоха сполучливи, заслуга безспорно имаше гениалността на Жил. Елементарна идея, като всяка осъществена велика идея. Ако се бях сетил още в института, аз щях да бъда първи, а Биънс да излети. Не, не на „Галатея“, Биънс бе твърде страхлив за подобни полети, а от института. Странно, години наред работим върху един проблем, а не виждаме най-очевидното. Дали през изминалите сто и шестдесет години потомците на Биънс са достигнали до тези изводи? Жалко, много жалко, че Биънс вече не е жив. Бих седнал срещу него и с най-невинния глас в света бих го запитал какво ще стане, ако… И за доказателство бих изправил пред него двете момчета и Грон, но най-вече двете жени. Жалко! Сега няма да мога да се задоволя с потомците му. Ще им падне самочувствието. Не, надали са направили това откритие. Причината е проста — те са нямали на разположение толкова „жив“ материал, както аз, и никога през удобния си и изпълнен с предпазливости живот не са изпадали в това състояние, в което бях аз през изминалите петдесет и четири часа. Седях и чаках да премине действието на аментипана, който онова нещастно животно им бе сложил, а междувременно треперех от страх да не заспя от изтощение — и тогава край на всичко. Значи, съмнението ражда идеите? Не, това е казано грубо, както и глупостта, че контролът не е автоматичен. Сид никога не е упражнявал контрол, но аз, откакто изгоряха реакторите, не мога да вярвам на нито един уред. Всичко трябва да се проверява. Разбира се, че е автоматичен. Но веднага бих открил грешката, дори и да мисля за друго.