Стъпките бяха толкова безшумни, че когато усети ръката на рамото си, трепна.
— Изплаших ли те?
— Не.
Мат се усмихна. Когато ги видя, в първите минути им се възхити с нескрита радост. Дие и Неа! Неа… не бива да мисли сега за нея. За Еви и Опе не се радваше толкова. Когато ми потрябват, ще ги използвам. Но когато обичаме една жена, всичко, свързано с нея, ни става близко.
— Какво правиш?
Мат кимна. Въпросът означаваше, че Дие иска да разговарят.
— Преглеждам присъединяването на корекциите. Спокойно би казал и корекциите на присъединяването. За Дие бе все едно.
— Би ли ми обяснил какво е това?
— Не.
— Защо?
— И без това няма да го разбереш.
— Но аз искам да ми обясниш.
— Искай си.
Това е само встъплението, а после ще започне да опитва къде може да се пукне. Засега иска да разбере в какво настроение съм. Благодаря, Дие, намирам се в отлично настроение, но не бих ти го натъпкал в главата. Познай, ако можеш! Щом като вече не правя експерименти в института, наистина може да позволите на бившия учен тази невинна игра, за която въобще не знаете, един учен, който някога ще стане най-известният заедно с вас.
— Защо си такъв, Мат?
— Какъв?
— Трудно ми е да го кажа. Ту сериозен, ту усмихнат, а отвътре винаги ни се присмиваш.
— Защото ви обичам.
— Обичаш да командваш и да изискваш!
— Тук само това трябва да се обича!
Дие гледаше с интерес как Еви бе клекнал пред другото табло с приборите. При всяко негово движение светваха няколко лампички, понякога краткият път на светлината проблясваше във вградените една над друга клетчици.
— А Еви какво прави?
— Контролира като мен.
— Какво контролира?
— По-свещената ни от всичко друго енергия и тайнствените й канали.
— Преди не си говорил такива глупости, бе съвсем друг.
— Какво значи преди? — В гласа на Мат се почувствуваха твърди нотки. Дие го погледна в очите.
— Добре знаеш, че не мога да го кажа. Ти забрани.
— Сега вече не се усмихвам, Дие. Не смея да го направя дори вътре в себе си, както ти каза, и ако не престанеш, ще стане по-лошо.
— Заплашваш ли?
— Предупреждавам те!
Дие се обърна, отново загледа Еви, който седеше вече до другата стена и следеше Мат.
— За друго ли да говоря?
— Запази малко тишина, Дие! Готов ли си, Еви?
Еви кимна с глава.
Мат пристъпи към командния пулт. Все този проклет контрол. Боже мой, поне частица да имах от самоувереността на Сид. Как е възможно той да не се е страхувал, да е вярвал на тази ужасно сложна паяжина?
— Започвай, Еви! Хайде!
По командното табло започна обичайната огнена игра — червени, зелени, бели светлини, пулсиращи сини и зелени змии по осцилоскопите, жълти правоъгълници на константния превод. Сега съм като полудял часовникар от средновековието, който никога не е вярвал, че часовникът му върви добре, и винаги е трябвало да го разглобява, за да види дали се въртят колелата. Но неговото положение било много по-изгодно от моето, той все пак е знаел какви части са необходими, за да се завъртят. А аз ги научих отскоро и дори не съм уверен дали правилно. Ще се побъркам. За какво е нужно да се контролира този шестметров кабел под нас? Но ако не го правя, ще треперя от несигурност и страх. Трябва да съм сигурен, точно така, всяка минута да съм сигурен, че няма никаква грешка. Това е единственото, което мога да сторя. Не мога да контролирам дали Мозъкът извършва правилно корекциите, но поне ще знам, че върши нещо и необходимата за това енергия е налице.
— Всичко е наред, Еви! Сега ела тук!
Няма да дочакам, докато Грон се събуди. Ще направя контрола и на двигателите.
Еви седеше безмълвно до Мат.
„Тук всички се промениха — помисли си Мат — и аз най-малко трябва да се учудвам. Тези две момчета са неми като камък в пясъка. Грон е мечтател, а Дие, тихата Дие — спомни си я свита на носа на лодката. Само големите й светлокафяви очи играеха по вълните, — говореше вместо всички останали.“