Когато стигна до върха на един хълм, от който се виждаше Вавилон, именитият бежанец обърна поглед към двореца на царицата и изгуби съзнание, а когато се свести, започна да пролива сълзи и да призовава смъртта. Най-после, след като дълго оплаква злочестата съдба на най-милата от всички жени, на първата царица в света, той се обърна към себе си и извика:
— Какво е човешкият живот? О, добродетел, за какво си ми послужила досега? Две жени ми изневериха недостойно, третата, която не е виновна в нищо и по-хубава от другите, сега ще умре! Всичко най-добро, което има у мен, е винаги било източник на проклятия и аз бях издигнат до върха на славата само за да падна в най-ужасната бездна на нещастието. Ако бях лош като толкова други, щях да бъда щастлив като тях.
Смазан от тези печални разсъждения, с очи, премрежени от мъка, със смъртнобледо лице, с душа, потънала в безкрайно мрачно отчаяние, той продължи пътуването си към Египет.
ГЛАВА IX
БИТАТА ЖЕНА
Задиг намираше пътя си по звездите. Съзвездието Орион и блестящата звезда Сириус го водеха към египетския град Каноп. Той се възхищаваше от тези огромни кълба от светлина, които за нашите очи изглеждат като слаби искрици, докато Земята, която в действителност е само една незабележима точка в природата, изглежда на нашата алчност като нещо толкова велико и благородно. Тогава той виждаше хората такива, каквито са всъщност — насекоми, които се разкъсват едни други, кацнали върху малък атом от кал. Това вярно сравнение, което му показваше нищожеството на собственото му същество и нищожеството на Вавилон, като че ли изличаваше нещастията му. Душата му се устремяваше в безкрая и откъсната от сетивата, съзерцаваше неизменния ред на Вселената. Но когато по-късно, възвърнал се към себе си, надникваше в сърцето си, той си мислеше, че заради него Астарте е може би вече мъртва, тогава Вселената изчезваше пред очите му и в цялата природа той виждаше само умиращата Астарте и нещастния Задиг. Отдавайки се на тези приливи и отливи на възвишена философия и на смазваща скръб, той наближаваше границата на Египет. Неговият верен слуга бе вече влязъл в първото египетско селище, за да му потърси подслон. Междувременно Задиг се разхождаше сред градините, които ограждаха селото. Недалеч от главния път той видя една разплакана жена, която призоваваше небето и земята на помощ, и един разгневен мъж, който вървеше след нея. Той я настигна и жената започна да прегръща коленете му. Мъжът я обсипа с удари и упреци. По жестокостта на египтянина и по непрестанните молби за прошка, които дамата му отправяше, Задиг заключи, че мъжът е ревнивец, чиято жена му е изневерила. Когато се вгледа в жената, която бе трогателно красива и дори приличаше малко на нещастната Астарте, той се почувства обзет от състрадание към нея и от отвращение към египтянина.
— Помогнете ми — извика тя на Задиг сред ридания. — Изтръгнете ме от ръцете на най-жестокия мъж на света, спасете ми живота.
При тези викове Задиг се спусна и застана между нея и варварина. Той имаше известни познания по египетски и заговори на този език:
— Ако у вас има капка човечност, заклевам ви да пощадите красотата и слабостта. Как можете да оскърбявате така едно великолепно творение на природата, което е в нозете ви и няма друга защита освен сълзите си?
— О! — извика разгневеният египтянин, — значи, и ти също я любиш! На теб трябва да си отмъстя.
Казвайки тези думи, той пусна дамата, която бе хванал с една ръка за косите, грабна копието си и замахна да прободе чужденеца. Задиг, който беше хладнокръвен, лесно избегна удара на един разярен човек. Той хвана копието близо до железния му връх. Единият искаше да си издърпа оръжието, а другият — да го изтръгне от ръцете му. Най-после копието се счупи в ръцете им. Египтянинът измъкна сабята си, Задиг извади своята. Втурнаха се един към друг. Египтянинът замахваше безразборно безброй пъти, Задиг сръчно отбиваше всичките удари. Седнала на моравата, дамата оправяше прическата си и ги гледаше. Египтянинът беше по-едър от своя противник, Задиг беше по-сръчен. Той се биеше като човек, чиято ръка се ръководи от главата, а противникът му — като побеснял човек, у когото сляп гняв насочва движенията му както дойде. Задиг успя да се доближи до него и го обезоръжи и докато египтянинът, още повече разярен, искаше да се нахвърли върху противника си, той го сграбчи, притисна го, събори го на земята и опря меча си върху гърдите му, и му предложи да му подари живота. Извън себе си от ярост, египтянинът измъкна кинжала си и рани Задиг в същия миг, в който победителят му прощаваше. Възмутен, Задиг заби меча си в гърдите му. Египтянинът нададе ужасен вик, започна да се мята и издъхна. Тогава Задиг се приближи към дамата и й каза смирено: