Щом пристигна при своите, Сеток най-напред поиска от един юдей да му върне петстотинте унции сребро, които му бе дал в заем в присъствието на двама свидетели, но тези двама свидетели бяха умрели и юдеят, сигурен, че не може да бъде осъден, си присвои парите на търговеца, като благодареше на Бога, че му е дал възможност да измами един арабин. Сеток сподели мъката си със Задиг, който бе станал негов съветник.
— На кое място — запита Задиг — заехте петстотинте унции на този неверник?
— На един голям камък — поде търговецът, — който се намира близо до планината Хореб.
— Какъв е нравът на вашия длъжник? — запита Задиг.
— Нрав на измамник — отвърна Сеток.
— Но аз ви питам дали е човек жив или флегматичен, съобразителен или непредпазлив.
— Измежду всички лоши длъжници — рече Сеток той е най-хитрият, когото познавам.
— Е добре — настоя Задиг, — позволете ми да говоря вместо вас пред съдията.
И действително той призова юдея пред съда и говори на съдията така:
— Стълб на трона на справедливостта, идвам от името на господаря си да поискам от този човек петстотин унции сребро, които той отказва да му върне.
— Имате ли свидетели? — запита съдията.
— Не, те са умрели; но е останал един голям камък, върху който са били броени парите и ако ваша светлост благоволи да заповяда да се донесе този камък, надявам се, че той ще свидетелства. Юдеят и аз ще останем тук да чакаме да донесат камъка, ще изпратя хора за сметка на Сеток, моя господар.
— Напълно съм съгласен — отговори съдията и се залови да разглежда други дела.
Към края на заседанието той рече на Задиг:
— Е, какво, вашият камък още ли не е пристигнал?
Засмян, юдеят отговори:
— Ваша светлост може да стои тук до утре, но камъкът все още няма да е пристигнал, той се намира на повече от шест мили оттук и ще трябват петнайсет души, за да го помръднат.
— Така! — провикна се Задиг. — Нали ви казах, че камъкът ще свидетелства; щом този човек знае къде се намира той, значи, признава, че парите са били броени на него.
Обърканият юдей бе принуден веднага да признае всичко. Съдията заповяда да го завържат за камъка и да не му дават нито да яде, нито да пие, докато не изплати парите; дългът беше изплатен веднага.
Робът Задиг и камъкът си спечелиха голяма, слава в Арабия.
ГЛАВА XI
КЛАДАТА
Възхитеният Сеток направи роба си свой задушевен приятел. Той не можеше вече да мине без него, както на времето вавилонският цар, а Задиг беше щастлив, че Сеток няма жена. У господаря си той откриваше природа, склонна към добро, голяма почтеност и здрав разум. Съжаляваше само, че според стария арабски обичай той обожава небесната армия, тоест слънцето, месеца и звездите. Понякога Задиг му говореше много сдържано за тези неща. Най-после му каза, че това са тела като всички други тела и че не заслужават неговата почит повече, отколкото някое дърво или скала.
— Но — казваше Сеток — това са вечни същества, от които ние получаваме всички блага; те дават живот на природата, определят годишните времена. При това те са толкова далеч от нас, че не можем да не ги почитаме.
— Вие извличате много повече полза от водите на Червено море, които носят вашите стоки чак в Индия — отвърна Задиг. — Защо те да не са толкова стари, колкото и звездите? И ако вие обожавате всичко, което е отдалечено от вас, би трябвало да обожавате и земята на гангейците, която се намира на края на света.
— О, те — казваше Сеток, — звездите, са твърде блестящи, за да не ги обожавам.