— Е, добре — каза той, — действайте, както намерите за уместно.
— Оставете ме да действам — каза Задиг — и вие ще спечелите от това изпитание повече, отколкото смятате.
Още същия ден той оповести от името на царя, че всички онези, които желаят да се кандидатират за длъжността на пръв сановник по събирането на данъците на негово милостиво величество Набусан, син на Нусанаб, трябва да се явят на първия ден от месеца на крокодила в преддверието на двореца, облечени в дрехи от лека коприна. Желаещите, на брой шейсет и четири души, се явиха на уречения ден. В един съседен салон бяха повикали цигулари, всичко бе готово за бала, но вратата на салона беше затворена и за да се влезе в него, трябваше да се мине през една малка, доста тъмна галерия. Един лакей идваше да вземе кандидатите един по един и ги въвеждаше в тази галерия, където те оставаха сами няколко минути. Царят, който бе посветен в тайната, бе наредил всичките си съкровища в тази галерия. Когато всички кандидати влязоха в салона, негово величество им заповяда да танцуват. Никой никога не е танцувал по-тежко и по-тромаво; всички бяха навели глави, превили гърбове и държаха ръцете си прилепени до хълбоците.
— Какви мошеници! — шепнеше Задиг.
Само един от тях стъпваше пъргаво с протегнати ръце, с изправено тяло и със здраво стегнати прасци.
— О, какъв честен човек! Какъв почтен човек! — казваше Задиг.
Царят прегърна този добър танцьор, обяви го за министър на финансите, а всички други бяха наказани и глобени, и то напълно справедливо, защото през времето, през което бяха престояли в галерията, те така бяха напълнили джобовете си, че едва можеха да ходят. Царят бе отчаян от човешката природа, защото между тези шейсет и четирима танцьори имаше шейсет и трима крадци. Тъмната галерия бе наречена „коридорът на изкушението“. В Персия тези шейсет и трима благородници щяха да бъдат набити на кол; в други страни биха ги предали на съд, който би погълнал като съдебни разноски тройно повече пари от откраднатите и не би вложил нищо в касите на владетеля; в едно друго царство те биха се оправдали напълно и биха наредили така, че пъргавият танцьор да изпадне в немилост. А в Серендиб те бяха осъдени само да обогатят държавното съкровище, защото Набусан беше много снизходителен.
Той беше също така и много признателен — даде на Задиг една парична сума, по-голяма от най-голямата сума, която някой министър на хазната бе някога открадвал от своя господар. Задиг я използва, за да изпрати бързоходец във Вавилон, който да му донесе вест за съдбата на Астарте. Когато даваше своите нареждания, гласът му затрепера, кръвта му преля към сърцето, очите му помръкнаха и той едва не издъхна. Вестоносецът тръгна и Задиг го проследи с очи, докато се качи на кораба, върна се при царя и тъй като не виждаше нищо пред себе си, смятайки, че вече е в собствената си стая, той произнесе думата „любов“.
— О, любов! — каза царят. — Тъкмо за това се касае, вие отгатнахте мъката ми. Колко велик човек сте вие! Надявам се, че ще ме научите как да намеря жена, която да устои на всички изпитания, както ми помогнахте да намеря един безкористен министър.
Дошъл на себе си, Задиг му обеща да му служи и в любовта така, както и във финансите, макар че работата изглеждаше още по-трудна.
ГЛАВА XV
СИНИТЕ ОЧИ
— Тялото и сърцето — каза царят на Задиг. При тези думи вавилонянинът не можа да се въздържи да не прекъсне негово величество.
— Колко съм ви благодарен — рече той, — че не казахте „умът и сърцето“, защото при всички разговори във Вавилон се чуват само тези думи: човек вижда сами книги, в които се говори за сърцето и ума, а тези книги са написани от хора, които нямат нито едното, нито другото. Но, за Бога, ваше величество, продължавайте.
Набусан продължи така:
— Тялото и сърцето ми са предназначени да обичат; първата от тези две сили има всички основания да бъде задоволена. Тук аз имам сто жени на мое разположение, всички красиви, услужливи, внимателни, дори сладострастни или поне се преструват на сладострастни пред мен. Сърцето ми обаче далеч не е така щастливо. Прекалено често съм долавял, че обсипват с много ласки царя на Серендиб, но не дават и пет пари за Набусан. Не че смятам своите жени за неверни, но бих желал да намеря една душа, която да ми принадлежи. За подобно съкровище бих отстъпил стоте красавици, чиито прелести притежавам. Вижте дали между тези сто султанки ще можете да намерите една, в чиято любов мога да бъда уверен.
Както при случая с финансистите, Задиг му отговори: