— А царицата? — рече Задиг. — За Бога, не знаете ли нещо за съдбата на царицата?
— Разказваха ми за някакъв княз от Хиркания — поде той, — вероятно тя е между неговите наложници, ако не е била убита в смутовете, но аз се интересувам повече от плячка, отколкото от новини. В моите набези залових много жени, но не задържам никоя от тях. Продавам ги скъпо, когато са красиви, без да питам какви са. Хората не купуват заради името; и царица да е, ако една жена е грозна, няма да намери купувач. Може би съм продал царица Астарте, а може би е мъртва, но какво ме е еня мен? Мисля, че и вие не трябва да се тревожите повече от мен.
Докато говореше така, Арбогад пиеше здравата я всичките му мисли бяха толкова объркани, че Задиг не успя да измъкне нищо по-точно от него.
Той седеше смаян, подтиснат, неподвижен. Арбогад продължаваше да пие, разправяше измислици, повтаряше непрестанно, че бил най-щастливият от всички хора, и увещаваше Задиг да стане също така щастлив като него. Най-после, приятно замаян от винените пари, той заспа спокоен сън. Задиг прекара нощта в най-мъчителна тревога. „Как — казваше си той, — царят полудял! И е убит! Не може да не ми е жал за него. Империята се разпада, а този разбойник е щастлив. О, орис! О, съдба! Един разбойник е щастлив, а най-прелестното нещо, което природата е създала, е може би загинало по ужасен начин или живее в състояние по-лошо и от смъртта. О, Астарте, какво е станало с тебе?“
Още призори той започна да разпитва всички, които срещаше в замъка, но всички бяха заети, никой не му отговори. През нощта бяха извършили нови нападения и сега си поделяха плячката. Единственото, което можа да получи в тази шумна бъркотия, бе разрешението да си замине. Той незабавно се възползва и него, потънал повече от всякога в мъчителни размишления.
Задиг вървеше неспокоен и развълнуван, умът му бе изцяло зает с нещастната Астарте, с царя на Вавилон, с неговият верен Кадор, с щастливия разбойник Арбогад, с онази своенравна жена, която вавилоняните бяха отвлекли на границата на Египет; с една дума, той мислеше за всички пречки, които бе срещнал, и всички злощастия, които го бяха сполетели.
ГЛАВА XVII
РИБАРЯТ
На няколко левги от замъка на Арбогад Задиг се озова на брега на една рекичка. Смятайки се за най-нещастния човек на света, той продължаваше да оплаква съдбата си, когато неочаквано видя един рибар. Проснал се на брега и вдигнал очи към небето, той едва държеше мрежата си, която сякаш всеки миг щеше да падне от изнемощелите му ръце.
— Аз съм сигурно най-нещастният от всички хора — казваше рибарят. — По всеобщо признание на времето аз бях най-прочутият търговец на сметаново сирене във Вавилон, а сега съм разорен. Имах най-хубавата жена, която човек може да притежава, и тя ми изневери. Остана ми една нищо и никаква къща и с очите си видях как я разграбват и разрушават. Приютих се в една хижа, нямам никакво друго препитание освен риболова, а не мога да уловя нито една риба. О, моя мрежо, няма да те хвърлям вече във водата, а сам ще се хвърля в нея.
Като изрече тези думи, той стана и се приближи към реката с вид на човек, който се готви да скочи във водата, за да тури край на живота си.
„Как! — каза си Задиг. — Значи, има хора по-нещастни и от мен!“ Тази мисъл бе мигновено последван от пламенно желание да спаси живота на рибаря. Той изтича при нещастника, спря го, започна да го разпитва с най-дълбоко съчувствие и да го утешава. Твърдят че човек е по-малко нещастен, когато не само той нещастен, но според Зороастър това не се дължи и злорадство, а на нужда. Изпадналият в злочестина човек тогава се чувства привлечен към всеки клетник като към свой подобен. Радостта на един щастлив човек би била оскърбление, но двама нещастници са като два слаби храста, които се опират един на друг, за да устоят на бурята.
— Защо се оставяте да ви сломят нещастията? — каза Задиг на рибаря.
— Защото не виждам изход — отговори рибарят. — Аз бях най-уважаваният човек в село Дерабак, близо до Вавилон, и с помощта на жена си правех най-хубавите сметанови сиренета в цялата империя. Царица Астарте и прочутият министър Задиг страшно ги обичаха. Бях доставил в домовете им шестстотин калъпа сирене. Отидох един ден в града, за да ми платят; когато пристигнах във Вавилон, научих, че царицата и Задиг, са изчезнали. Изтичах в дома на господин Задиг, когото никога не бях виждал. Там заварих стрелците на великия дестерхам, които, снабдени с царска грамота, най-законно и методично разграбваха имуществото му. Изтичах до кухнята на царицата — там неколцина от придворните ми казаха, че тя била мъртва, други казваха, че била в затвора, трети твърдяха, че била забягнала, но всички ме увериха, че сиренето няма да ми бъде платено. Отидох с жена си при господин Оркан, който е един от моите клиенти. Помолихме го да ни помогне в тая беда. Той взе под свое покровителство жена ми, но мен отказа да защити. Тя беше по-бяла от сметановото сирене, с което започнаха нещастията ми; пурпурът, който носят от Тир, не блести по-ярко от руменината, която оживяваше бялото й лице. И затова Оркан я задържа, а мен изгони от дома си. Написах на скъпата си жена отчаяно писмо. Тя отвърнала на приносителя: „О, да, да! Познавам човека, който ми пише. Казват, че правел чудесно сметаново сирене. Нека ми доставят от това сирене и да му го платят.“ В нещастието си реших да се обърна към правосъдието.