Царицата бе на върха на щастието. Отведоха синия и белия рицар всеки в неговата стая, както всички останали, според изискванията на закона. Неми прислужници дойдоха да им прислужват и им донесоха храна. Можем да си представим, че нямото джудже на царицата бе изпратено да прислужва на Задиг. След това ги оставиха да спят сами до следната сутрин когато победителят трябваше да занесе девиза си на великия маг, за да може да го сравни с вече оставения девиз и да се разкрие.
Макар и влюбен, Задиг спа, защото бе извънредно уморен. Итобад, който лежеше в съседната стая, не спа никак. През нощта той стана, влезе в стаята на Задиг, взе белите му доспехи и девиза му и постави зелената си броня на тяхно място. Щом се зазори, той гордо отиде при великия маг и заяви, че именно той е победителят. Никой не очакваше това, но все пак той бе провъзгласен за победител, докато Задиг още спеше. Изненадана и с изпълнено с отчаяние сърце Астарте се върна във Вавилон. Амфитеатърът беше почти празен, когато Задиг се събуди, той потърси, доспехите си и намери само зелената броня. Трябваше да я сложи, тъй като нямаше никаква друга. Учуден и възмутен, той я навлече с гняв и излезе навън.
Всички, които още се намираха в амфитеатъра и на арената го посрещнаха с дюдюкания. Заобиколиха го и му се подиграваха в лицето. Никога никой човек не е получавал толкова унизителни оскърбления. Той загуби търпение и със саблени удари разгони тълпата, която се осмеляваше да го обижда, но не знаеше какво да реши. Не можеше да види царицата, не можеше да поиска обратно бялата броня, която тя му беше изпратила, защото така би издал царицата. И тъй, докато тя беше потънала в скръб, той бе изпълнен с ярост и тревога. Разхождаше се по брега на Ефрат, убеден, че неговата звезда му е предопределяна да бъде безизходно нещастен и прехвърляше в ума си всичките удари на съдбата — от приключението с жената, която мразеше еднооките, до открадването на бронята му. „Ето какво значи — си казваше той — да се събудиш много късно, ако бях спал по-малко, щях да бъда цар на Вавилон и Астарте щеше да бъде моя. Науката, способностите, храбростта, всичко винаги ми носи нещастие.“ Накрая от устата му се изплъзна упрек към провидението; струваше му се, че всичко се направлява от една жестока орис, която преследва добрите и облагодетелства зелените рицари. Мъка беше за него, че трябва да носи тази зелена броня, която му бе навлякла толкова подигравки. Мина един търговец и Задиг му я продаде на безценица, като купи от него една мантия и една висока шапка. Така пременен, той вървеше по брега на Ефрат, изпълнен с отчаяние, обвинявайки в сърцето си провидението, че непрекъснато го преследва.
ГЛАВА XX
ОТШЕЛНИКЪТ
Както си вървеше, Задиг срещна един отшелник, чиято бяла, вдъхваща уважение брада стигаше до пояса му. В едната си ръка държеше книга, която той внимателно четеше. Задиг се спря и му се поклони дълбоко. Отшелникът го поздрави тъй благородно и мило, че Задиг полюбопитства да го заговори. Запита го каква книга чете.
— Това е книгата на съдбите — отвърна пустинникът. — Искате ли да прочетете нещо от нея? — Той мушна книгата в ръцете на Задиг, който, колкото и много езици да знаеше, не можа да разгадае нито една буква от книгата; това удвои любопитството му.
— Вие ми се виждате много угрижен — каза му добрия старец.
— Уви, имам основания да бъда загрижен — отвърна Задиг.
— Ако позволите да ви придружа — поде старецът, — може би ще ви бъда полезен, понякога съм вливал утешение в душите на нещастните.
Задиг почувства уважение към вида, брадата и книгата на отшелника. Неговите слова разкриваха висша мъдрост. Отшелникът говореше за съдбата, и справедливостта, за нравствеността, за върховното благо, за човешката слабост, за добродетелите и пороците, и то с такова живо и трогателно красноречие, че Задиг се почувствува привлечен към него като от някаква непротивостоима магия. Той настойчиво помоли отшелника да не го оставя, докато се върнат във Вавилон.