Заговориха за човешките страсти.
— О, колко са пагубни страстите! — казваше Задиг.
— Страстите са вятърът, който издува платната на кораба — възрази отшелникът; — понякога вятърът може да потопи кораба, но без него той не може да пътува. Злъчката прави човека сприхав и го разболява, но без злъчка човек не би могъл да живее. Всичко е опасно на този свят и всичко е необходимо.
Заговориха за удоволствията и отшелникът доказа, че те са дар от божеството.
— Защото — каза той — човек не може сам да си създаде нито усещания, нито представи. Той получава всичко отвън. Болката и удоволствието му идват от другаде, както самото му същество.
Задиг се удивляваше как един човек, който е изпълнил такива налудничави неща, може да разсъждава толкова добре. Най-после, след един колкото приятен, толкова и поучителен разговор, домакинът отведе двамата пътници в стаята им, благославяйки небето, че му е изпратило такива мъдри и добродетелни гости. Предложи им пари по такъв непринуден и благороден начин, че не им стана неудобно. Отшелникът отказа да вземе парите и му каза, че ще се сбогува сега, тъй като възнамерява да тръгне за Вавилон, преди да се зазори. Раздялата им бе сърдечна и особено Задиг се чувстваше изпълнен с уважение и благосклонност към този толкова мил човек.
Когато се оттеглиха в стаята си, отшелникът и Задиг дълго хвалиха своя домакин. Призори старецът събуди своя другар.
— Трябва да тръгваме — каза той, — но докато още всички спят, искам да оставя на този човек спомен за моето уважение и обич.
При тези думи той взе една свещ и подпали къщата. Ужасеният Задиг нададе викове, и поиска да му попречи да извърши едно толкова ужасно дело. Обаче отшелникът с неудържима сила го повлече навън. Къщата беше в пламъци. Старецът, който се беше вече доста отдалечил със своя другар, я гледаше спокойно как гори.
— Хвала на Бога! — рече той. — Ето че домът на моя скъп приятел е разрушен до основи! Какъв щастлив човек!
При тези думи Задиг почувствува желание едновременно да избухне в смях, да обсипе достопочтения отец с обиди, да го набие и да избяга, но не направи нищо подобно и все така подчинен на влиянието на отшелника, го последва въпреки волята си до следния в дом, където намериха подслон. Бяха приети в дома на една милостива и добродетелна вдовица, която имаше очарователен четиринайсетгодишен племенник — единствената й надежда. Тя посрещна гостите си колкото можеше, по-любезно. На следния ден заръча на племенника си да придружи пътниците до един мост, който беше развален отскоро и затова беше опасно да се минава по него. Услужливият младеж тръгна пред тях. Когато бяха вече на моста:
— Елате — рече отшелникът на младежа, — трябва да изразя благодарността си към вашата леля. Тогава той го хвана за косите и го хвърли в реката. Детето падна, показа се за миг над водата и бе отнесено от течението.
— О, чудовище! О, най-голям злодей от всички хора! — извика Задиг.
— Вие ми бяхте обещал да бъдете по-търпелив — прекъсна го отшелникът. — Знайте, че под развалините на къщата, която провидението запали, собственикът вече е намерил огромно съкровище. Знайте, че този младеж, комуто провидението изви врата, щеше да убие леля си след една година и самия вас — след две години.
— Кой ти каза това, варварино? — извика Задиг. — И дори да си прочел за това събитие в твоята книга или съдбите, позволено ли ти е да удавиш едно дете, което не ти е направило никакво зло?
Докато говореше, вавилонянинът забеляза, че старецът вече няма брада, че лицето му придобива младежки черти. Неговото отшелническо облекло изчезна и четири красиви крила покриваха величественото му сияещо от светлина тяло.
— О, пратенико на небето? О, божествен ангел! — извика Задиг и се хвърли по очи на земята. — Ти, значи, си слязъл от висшите небесни сфери, за да научиш един слаб смъртен да се подчинява на предвечните закони.
— Хората съдят за всичко, без да разбират нищо — каза ангелът Иезрад. — Измежду всички хора ти най-много заслужаваше да бъдеш просветен.
Задиг му поиска разрешение да говори.
— Аз не вярвам в себе си — рече той, — но смея ли да те помоля да разсееш едно съмнение? Не би ли било по-добре да се поправи това дете, за да стане добродетелно, отколкото да бъде удавено?
— Ако то беше добродетелно — поде Иезрад — и ако беше живяло, неговата съдба беше да бъде убито, когато стане мъж, заедно с жената, за която щеше да се ожени, и със сина си, който щеше да им се роди.
— Как! — рече Задиг. — Значи, е необходимо да има престъпления и нещастия? И нещастията да се струпват върху добрите хора?
— Лошите — отвърна Иезрад — са винаги нещастни. Те служат, за да изкушават малкия брой праведни, пръснати по земята. Няма зло, от което да не се роди добро.